Джо Хил - Рога

Бащата на Иг се отпусна на стола и се загледа в лицето на сина си.

— Добре ли си, Иг? Изглеждаш така, сякаш си прихванал нещо.

— Аз бих казала, че не само Терънс добре се е подредил снощи — заяви Вира.

— Можеш ли да караш? Аз мога да се облека за десет минути — предложи Дерик. — Аз да те закарам.

— Стой си и си закусвай. По-добре е да тръгвам сега, преди да е станало късно. Кажи на Тери, че се надявам никой да не е умрял, и че утре ще му се обадя от Англия.

Иг целуна всички и им каза, че ги обича, и излезе навън в хладната утрин; росата блестеше по тревата. Измина стотината километра до летище Логан за четирийсет и пет минути. Не видя никакви коли до последните няколко километра, когато беше подминал пистата Съфък Даун и минаваше покрай един висок хълм с хилядаметров кръст на върха му. Известно време се влачи зад колона от камиони в сянката на този кръст. Навсякъде другаде беше лято, но там, в плътния мрак, който кръстът хвърляше напреки на шосето, беше късна есен и той зъзна за кратко. Хрумна му странната, объркана мисъл, че той се нарича Кръстът на Дон Орсило, но нямаше как да е прав. Дон Орсило беше коментаторът на „Ред Сокс“.

Пътищата бяха чисти, но терминалът на „Бритиш Еъруейс“ гъмжеше от хора, а билетът на Иг беше туристическа класа. Дълго време чака на опашка. Зоната за чекиране бе изпълнена от ехтящи гласове и острото тракане на високи токчета, отекващи по мраморния под, и неразгадаемите съобщения по високоговорителите. Беше чекирал багажа си и чакаше на следващата опашка, за да мине на проверка, когато усети как хората се отдръпват встрани и правят път на отряд полицаи с бронежилетки и каски, въоръжени с щурмови пушки М16, устремени към него. Единият правеше жестове с ръка и сочеше към опашката.

Когато Иг им обърна гръб, видя и други полицаи да идват от отсрещната посока. Приближаваха се и от двете страни. Иг се зачуди дали ще извадят някого от опашката. Някой от чакащите за проверка трябва да е изникнал в списъка със заплахи на Големия брат. Иг врътна глава и се огледа през рамо към полицаите, приближаващи отзад. Те вървяха, насочили дулата на пушките си към пода и спуснати пред очите предпазители на каските. Взираха се с прикрити очи към неговата част на опашката. Пушките бяха страшни, но не толкова страшни, колкото мъртвешките им, унили лица.

Имаше и още едно нещо, което забеляза, най-смешното от всичко. Командващият офицер, онзи, който ръкомахаше, за да нареди на хората си да се разпръснат, да покрият изходите… От време на време Иг оставаше с налудничавото впечатление, че мъжът сочи него.

Иг стоеше досами вътрешната страна на вратата на „Преизподнята“ и чакаше очите му да се приспособят към пещерния мрак, тъмно пространство, осветено само от широкоекранните телевизори и дигиталните автомати за покер. Една двойка седеше на бара — фигури, които изглеждаха изцяло изваяни от мрак. Един културист зад бара окачваше бирени халби с дъното нагоре над задния тезгях. Иг го позна — биячът, който го беше изгонил навън онази вечер, когато убиха Мерин.

Освен тях беше празно. Иг се зарадва. Не искаше да го виждат. Искаше да получи обяд дори без да поръчва, без изобщо да разговаря с никого. Опитваше се да се сети за начин да го осъществи, когато мобилният му телефон избръмча тихо.

Беше брат му. Мракът се напрегна около Иг като мускул. При мисълта да вдигне, да разговаря с него, на Иг му се замая главата от ужас и омраза. Той не знаеше какво да каже, какво би могъл да каже. Държеше телефона в ръка и го гледаше как жужи в дланта му, докато звъненето не спря.

Още щом млъкна, и той се зачуди дали Тери знае какво е признал преди няколко минути. После: имаше и други неща, които Иг можеше да разбере, ако вдигне. Например: дали рогата трябваше да бъдат видени , за да извратят хорските умове. Струваше му се, че все пак би могло да е възможно да проведе нормален разговор по телефона. Чудеше се и дали Вира е мъртва и сега не беше в действителност убиецът, какъвто всички бяха убедени, че е.

Не. Все още не беше готов да разбере това, още не. Имаше нужда от време — да постои сам в тъмното, да пребивава в самота и невежество.

„Разбира се — обади се глас в съзнанието му, собственият му глас, ала лукав и присмехулен. — Точно така прекара последните дванайсет месеца. Какво ли е един следобед повече?“

Когато очите му свикнаха със зейналия мрак на „Преизподнята“, той забеляза празно сепаре в ъгъла, където някой беше ял пица, може би с децата — забеляза пластмасови чаши с огъващи се сламки. Няколко резена от пицата бяха останали. И по-важно — родителят, който бе придружавал децата на пица партито, беше оставил недопита чаша със светла бира. Иг се промъкна в сепарето, тапицерията изскърца и той се залови с обяда. Бирата беше се стоплила. Човекът, който бе пил последен от чашата, като нищо можеше да има гнойни венци и вирусен хепатит. Като на слепоочията ти поникнат рога, му се струваше малко тъпо да придиря много-много за вероятно излагане на микроби.