Джо Хил - Рога

Летящата врата към кухнята се разтвори и една сервитьорка изплува в мрака от пространство, облицовано с бели плочки и ярко осветено от флуоресцентни лампи. Лицето ѝ обрамчваха две крила от провиснала черна коса, които се извиваха под дългата ѝ заострена брадичка — приличаше на женска версия на магьосника, който вечно тормозеше здравата Хари Потър във филмите, професор Снайпер ли беше. Иг бе чакал да прочетат книгите с децата, които смятаха да имат с Мерин.

Тя не гледаше към сепарето и той се сви и притисна назад в червения винил. Вече беше късно да се измъкне навън, без да го видят. Помисли си дали да се скрие под масата, после отхвърли идеята като обезпокоителна. След малко тя вече се навеждаше над масата и събираше чиниите. Точно над масата висеше лампа и дори и когато той се притиснеше докрай в облегалката, сянката на главата му с рогата все така падаше на масата. Тя забеляза първо сянката, после погледна нагоре към него.

Зениците ѝ се свиха. Лицето ѝ пребледня. Тя изпусна чиниите върху масата с разтърсващ трясък, макар и може би по-голям шок да беше, че нито една не се счупи. Вдъхна поривисто и се приготви да закрещи, и тогава погледът ѝ попадна върху рогата. Викът като че умря в гърлото ѝ. Тя не помръдваше.

— Имаше табела „Моля, настанете се“ — каза ѝ Иг.

— Да. Добре. Нека ви разчистя масата и… и ще ви донеса меню.

— Всъщност вече ядох — Иг посочи чиниите пред него.

Погледът ѝ се премести от рогата към лицето му, напред-назад, няколко пъти.

— Ти си оня — каза тя. — Иг Периш.

Иг кимна.

— Ти ни обслужваше с приятелката ми преди година, в нашата последна вечер заедно. Исках да ти се извиня за нещата, които наговорих онази вечер, и за държанието си. Бих ти казал, че си ме видяла в най-лошата ми светлина, само че онзи, който бях тогава, е нищо в сравнение с този, който съм сега.

— На мен ни най-малко не ми е криво за тогава.

— О… Добре. Мислех, че съм направил ужасно впечатление.

— Не — каза тя. — Искам да кажа, ни най-малко не ми е криво, че излъгах полицията. Съжалявам само, че не ми повярваха.

Иг усети как вътрешностите му се свиват. Пак се започваше. Тя донякъде си говореше сама, или по-точно, разговаряше със собствения си личен дявол, демон, който случайно имаше лицето на Иг Периш. Ако не откриеше как да овладее това — да приглуши въздействието на рогата — скоро щеше да се побърка, ако вече не беше полудял.

— Какви лъжи?

— Казах на полицията, че си заплашил да я удушиш. Казах, че съм те гледала как се опитваш да я блъснеш на земята.

— Защо ти е било да им казваш това?

— За да не ти се размине. За да не можеш просто да си тръгнеш. И я се виж! Тя е мъртва, а ето те тебе. Някак успя да се ти се размине, също както на баща ми му се размина онова, което стори на майка ми и на мен. Исках да влезеш в затвора. — Тя несъзнателно вирна глава и отметна косата от лицето си. — Освен това исках да пишат за мен във вестника. Исках да бъда свидетел звезда. Ако те бяха изправили пред съда, щяха да ме дават по телевизията.

— Направих всичко възможно — продължи тя. — Когато ти си тръгна онази вечер, гаджето ти се втурна след тебе и си забрави сакото. Изнесох го навън да ѝ го дам и видях как потегляш без нея. Но не това казах на полицията. Казах им, че като съм излязла, съм те видяла да я издърпваш в колата и после да си биеш камшика. Точно това ме прецака. Сигурно си се ударил в телефонен стълб на заден, един от клиентите чул трясъка и погледнал през прозореца да види какво става. Казали на полицията, че те видели да я зарязваш. Детективът ме помоли да се подложа на детектор на лъжата, за да потвърдя историята си, и се наложи да се откажа от тези си думи. И те после не повярваха и на другото, което им разказах. Но аз знам какво се е случило. Знам, че си обърнал и си дошъл да я вземеш след няколко минути.

— Объркала си се. Друг я е взел. — Когато Иг си помисли кой беше, му се повдигна.

Но идеята, че тя може и да се е объркала за него, като че не заинтересува сервитьорката. Когато тя заговори пак, Иг все едно не бе казал нищо.

— Знаех си, че пак ще те видя някой ден. Ще ме накараш ли насила да изляза с тебе на паркинга? Ще ме закараш ли някъде да ме опънеш отзад? — В тона ѝ несъмнено се прокрадваше надежда.

— Какво? Не. Ебати!

Възбудата в очите ѝ поугасна.

— Няма ли поне да ме заплашиш?

— Не.

— Мога да кажа, че си ме заплашил. Мога да кажа на Реджи, че си ме предупредил да си пазя гърба. Добра история ще излезе. — Усмивката ѝ поувехна още и тя метна навъсен поглед на културиста зад бара. — Обаче той сигурно няма да ми повярва. Реджи е убеден, че съм патологична лъжкиня. Сигурно съм. Обичам да разказвам моите историйки. Все пак, изобщо не биваше да казвам на Реджи, че гаджето ми Гордън е загинало в кулата на Световния търговски център, след като казах на Сара — друга сервитьорка тук — че Горди е загинал в Ирак. Трябваше да се сетя, че ще си сверят записките. И все пак… Гордън можеше да е умрял някъде. За мен той е мъртъв. Скъса с мен по имейла, тъй че майната му. Защо ти разправям всичко това?