Джо Хил - Рога

Иг не беше влизал вътре от години, но всичко беше горе-долу каквото си го спомняше. Леярната бе отворена към небето, тухлени арки и колони се издигаха нагоре, осветени от косо падащите червеникави лъчи. Трийсет години застъпващи се графити покриваха стените. Повечето отделни послания бяха неразбираеми, но пък може би отделните послания не бяха важни. На Иг му се струваше, че в същината си всички тези послания са еднакви: Аз съм; Аз бях; Аз искам да бъда.

Част от едната стена се беше срутила навътре и Иг се насочи покрай една купчина тухли, покрай ръчна количка, натоварена с ръждясали инструменти. В далечния край на най-голямото помещение беше коминът. Желязната врата на доменната пещ беше открехната — точно колкото да пропълзиш през нея.

Иг се доближи до нея, надникна и видя матрак и сбирка от червени свещи, стопили се до дебели угарки, Мръсно, лекьосано одеяло, някога синьо, беше избутано отстрани на матрака. По-нататък, в кръг от медночервена светлина точно под комина имаше овъглени останки от огън. Иг повдигна одеялото и го помириса. Вонеше на застояла урина и на дим. Остави го да падне от ръцете му.

На връщане към колата, за да вземе бутилката и мобилния си телефон, той най-сетне трябваше да признае, че змиите го следват. Той ги чуваше — свистенето на телата им, плъзгащи се из изсъхналата трева; общо бяха почти дузина. Той грабна буца стар бетон сред бурените, обърна се и я метна по тях. Една змия с лекота кривна встрани. Не уцели нито една. Те замряха и впериха очи в него в угасващата дневна светлина.

Той се опитваше да не ги поглежда, вперил поглед в колата. Един шейсетина сантиметров смок плъхояд падна от клоните на дъбовото дърво над него и издрънча върху капака на гремлина. Той отскочи с писък, а после се метна към него и го сграбчи, за да го запокити далече.

Мислеше си, че го е хванал зад главата, но го беше уловил твърде ниско, по средата на тялото; той се усука около себе си и заби зъби в ръката му. Все едно индустриален телбод се заби в месото на палеца му. Иг изсумтя и метна змията в шубраците, после налапа палеца си и усети вкуса на кръвта. Не се плашеше от отровата — в Ню Хемпшир нямаше отровни змии. Или не, това не беше съвсем вярно. Дейл Уилямс обичаше да води Иг и Мерин на излети в Белите планини и ги предупреждаваше да бъдат нащрек за дървесни гърмящи змии. Но той винаги го казваше радостно, с поруменели закръглени бузи, а и Иг никога не беше чувал от никого другиго за гърмящи змии в Ню Хемпшир.

Той се завъртя към свитата си от влечуги. Сега бяха почти двайсет.

— Я се разкарайте от мен! — кресна им той.

Те застинаха, вперили сред тревата в него през тесните цепки жадни варакосани очи, а после се разпръснаха, разпълзяха се настрани и се шмугнаха в буренака. На Иг му се стори, че някои погледнаха разочаровано назад на тръгване.

Той тръгна с наперена крачка към леярната и се промъкна през една врата на няколко педи над земята. Там се обърна, за да хвърли последен поглед в сгъстяващия се сумрак. Една-единствена змия не си беше отишла, както ѝ бяха наредили, и го бе проследила обратно чак до развалините. Тя шумолеше неспокойно точно под него — малко змийче с деликатни ивици, вторачило нагоре възбуден, пламенен поглед на фенка под балкона на рокзвезда, отчаяна да я видят и признаят.

— Бягай да хибернираш някъде! — кресна ѝ той.

Може би си въобразяваше, но като че тя се затърчи още по-бързо, почти в екстаз. Напомняше му на сперматозоид, устремен по родилния канал, за освободена еротична енергия — смущаваща насока на мисълта. Той се врътна и се изнесе оттам почти тичешком.

Седна в пещта с бутилката и с всяка глътка вино обкръжаващият го мрак се разтваряше и разширяваше, и избуяваше все повече. Когато и последните два пръста мерло бяха изпити и нямаше вече смисъл да смуче от бутилката, той засмука болния си, ухапан от змия палец.

Не искаше да си легне в гремлина — имаше лоши спомени от последния път, когато бе задрямал в колата, а и без това не искаше да се събуди под одеяло от змии, застлало предното стъкло.

Искаше му се да има как да запали свещите, но не беше убеден, че си струва да ходи до колата, за да вземе запалката. Не искаше да нагази в тъмното в бъркотия от змии. Беше сигурен, че те са още там, навън.

Помисли си, че някъде из пещта може да има запалка или кибрит и бръкна в джоба си да извади мобилния си телефон — сети се, че може да освети с екрана, за да се огледа. Но когато пъхна ръка в джоба, покрай телефона напипа там нещо — тънка картонена кутийка; на пипане приличаше на… ала не можеше да бъде…