Джо Хил - Рога

Кибритче. Той го измъкна от джоба си и го загледа втренчено; по гърба му полазиха тръпки, и не само защото не пушеше и не знаеше как точно е попаднал у него точно този кибрит.

„Кибрит Луцифер “ — пишеше на капака с натруфени черни букви; там бе изрисуван и силует на подскачащ черен дявол, отметнал глава назад; козята му брадичка стърчеше, рогата бодяха небето.

И отново го усети мъчително близо — какво се е случило предната вечер, какво е вършил той, но когато посегна да го улови, то се изплъзна. Беше толкова хлъзгаво и толкова неуловимо — като змия сред бурените.

Той избута чекмедженцето на кутийката кибрит „Луцифер“. Няколко десетки клечки със зловещи на вид лилаво-черни глави. Големи, дебели, кухненски клечки. Имаха мирис — лъхаха на яйца, започнали да се развалят, и той реши, че са стари, толкова стари, че ще е цяло чудо, ако запали някоя. Драсна с една по страната на кутийката, тя изсъска и пламна още с първия опит.

Иг започна да пали свещите. Бяха общо шест, подредени горе-долу в полукръг. След малко те вече хвърляха червеникаво сияние по тухлите и той видя собствената си сянка, която се издигаше и падаше горе върху сводестия покрив. Рогата му не можеха да се сбъркат — най-поразяващият елемент от сянката му. Когато погледна надолу, той видя, че кибритената клечка е догоряла до пръстите му. Не беше забелязал, не беше усетил никаква болка, когато пламъкът бе зацвърчал по кожата му. Той потърка палеца и показалеца си, като гледаше как черния остатък от кибритената клечка се разпада. Палецът, ухапан от смока, вече не го болеше. На слабото осветление дори не можеше да различи раната.

Зачуди се кое ли време е. Нямаше часовник, но имаше мобилен телефон; включи го пак и видя, че е почти девет. Батерията му скоро щеше да падне и имаше пет гласови съобщения. Вдигна телефона до ухото си и ги прослуша.

Първото: „Иг, Тери е. Вира е в болница. Спирачката на инвалидната ѝ количка се освободила, тя се изтърколила надолу по хълма и се забила в оградата. Късмет има, че е оживяла. Разбила си е шибаното лице и е пукнала няколко ребра. Вкараха я в интензивното и е още рано за напиване. Обади ми се.“ — Щракване, и той изчезна. Никакво споменаване на срещата им в кухнята тази сутрин, но това не изненада Иг. За Тери това не се бе случвало.

Второто: „Иг, майка ти е. Знам, че Тери ти е казал за Вира. Държат я в безсъзнание на система с морфин, но поне състоянието ѝ е стабилно. Говорих с Глена. Тя не беше наясно къде си. Обади ми се. Знам, че по-рано днес сме разговаряли, но в главата ми е каша и не си спомням кога и за какво. Обичам те.“

Последното разсмя Иг. Какви неща приказваха хората. С каква лекота лъжеха и другите, и себе си.

Третото: „Здрасти, малкият. Татко е. Сигурно си чул, че баба ти Вира се е нацепила в оградата като камион беглец. Бях се опънал да си дремна следобед и като се събудих, в двора имаше линейка. Трябва да говориш с майка ти, доста е разстроена. — След малко баща му додаде: — Сънувах много странен сън за теб.“

Следващото беше от Глена. „Баба ти е в интензивното. Количката ѝ излязла от управление и тя се забила в оградата на къщата ви. Не те знам къде си и какви ги вършиш. Брат ти дойде да те търси. Ако получиш това съобщение — семейството ти има нужда от теб. Трябва да отидеш в болницата. — Глена се оригна тихо. — Уф, извинявай. Сутринта изядох една от ония понички от супермаркета и мисля, че са били леко развалени. Ако е възможно поничка от супера да се развали. Цял ден ме боли стомах. — Тя пак млъкна, а после каза: — Бих дошла с теб до болницата, но баба ти не съм я виждала, а и вашите една ги познавам. Днес си мислех колко е странно това, че с тях не се познаваме. Или не е странно. Може би не е странно. Ти си най-милият човек на света, Иг. Винаги съм си го мислела. Но смятам, че дълбоко в себе си ти винаги си се срамувал, че си с мен след всички тези години с нея . Защото тя беше толкова чиста и добра, и никога не правеше грешки, а аз съм цялата изтъкана от грешки и вредни навици. Не те обвинявам, знаеш ли. За това, че се срамуваш. Да знаеш, че и аз нямам кой знае какво мнение за себе си. Тревожа се за тебе, приятел. Погрижи се за баба си. И за себе си.“

Това съобщение го излови неподготвен, или може би собствената му реакция спрямо него го излови неподготвен. Той беше подготвен да я презре, да я намрази, но не и да си спомни защо я харесва. Глена свободно и без претенции му предоставяше апартамента и тялото си, не му се сърдеше заради самосъжалението и нещастната обсебеност от мъртвата му приятелка. И беше вярно, че той беше с нея защото — на някакво ниво — му помагаше да бъде около някого, изпаднал също като него, някого, когото можеше да гледа малко по-отвисоко. Глена беше сладка, запусната откачалка. Имаше татуировка на зайчето на Плейбой, която не помнеше как си е направила — била много пияна, и разни истории как била напръскана с лютив газ от ченгетата, защото се биела на концерти. Беше имала половин дузина гаджета, до един кофти — женен мъж, дилър на трева, който я тормозеше, някакъв тип, който ѝ правел снимки и ги показвал на приятелите си. И Лий, разбира се.