Джо Хил - Рога

Лий вдигна вежда — наистина имаше някаква прилика със Спок в излъчването, май схвана изненадата на Иг и го попита:

— Ти какво слушаш?

— Не знам, много работи. Напоследък много си падам по „Бийтълс“ — Под „напоследък“ Иг имаше предвид последните седем години. — Ти харесваш ли ги?

— Не ги познавам добре. Що за група са?

Мисълта, че някой на този свят можеше да не познава „Бийтълс“, потресе Иг. Той каза:

— Ами, знаеш ли… Като Бийтълс . Джон Ленън и Пол Макартни.

— А, те ли — каза Лий, но по начина, по който го каза, Иг разбра, че му е неловко и само се преструва , че знае. И то без да се старае особено.

Иг не каза нищо, а отиде до поставките с дискове и огледа колекцията си на „Бийтълс“ — мъчеше се да реши откъде трябва да започне Лий. Първо помисли за „Сержант Пепър“ и го извади. Но после се зачуди дали на Лий наистина ще му хареса, или всичките духови и акордеони ще го объркат, дали няма да го отблъсне налудничавата смесица от стилове, рок импровизации, които преминават в английски кръчмарски песнички, които пък на свой ред преминават в мек джаз.

На него сигурно щеше да му допадне нещо по-лесносмилаемо. Тогава — Белият албум. Само дето да почнеш с него беше като да хванеш последните двайсет минути от филма. Ще има екшън, обаче няма да знаеш нито кои са героите, нито защо се предполага да ти пука. Действително, „Бийтълс“ бяха сюжет. Да ги слушаш беше като да четеш книга. Трябва да се започне с „Please, please me“. Иг извади цялата купчина и ги сложи на леглото.

— Това е много нещо за слушане. Кога си ги искаш обратно?

Иг не знаеше, че ще му ги подари до момента, когато Лий му зададе въпроса. Лий го беше измъкнал от бушуващия мрак и бе вкарал с удар дъха обратно в гърдите му, и за това не беше получил нищо. Дискове за сто долара — това беше нищо. Нищичко.

— Вземи ги, твои са — каза Иг.

Лий го погледна объркано.

— За списанията ли? За тях трябва да платиш в брой.

— Не. Не за списанията.

— А за какво тогава?

— Че не ме остави да се удавя.

Лий погледна кулата от дискове и плахо постави ръка върху тях.

— Благодаря ти — каза той. — Не знам какво да кажа. Освен може би — че си откачен. И че нямаше нужда.

Иг отвори уста, после я затвори, за кратко попаднал под напора на чувствата; харесваше Лий Турно толкова много, че не можеше да измисли простичък отговор. Лий пак се втренчи в него с учудване и любопитство, после бързо извърна очи.

— И ти ли свириш като татко си? — попита Лий, докато вадеше тромпета на Иг от калъфа му.

— Брат ми свири. Аз мога, обаче не свиря.

— Защо?

— Не мога да дишам.

Лий се намръщи.

— Тоест имам астма. Като се опитвам да свиря, ми секва въздухът.

— Сигурно никога няма да се прочуеш. — Не го каза грубиянски, беше просто забележка.

— Татко не е прочут. Татко свири джаз. Като свириш джаз, не можеш да се прочуеш. — Вече , додаде безмълвно Иг.

— Никога не съм слушал нито един запис на баща ти. Не разбирам много от джаз. Той е като онова, дето свири за фон във филмите за гангстери от едно време, нали?

— Обикновено да.

— Бас държа, че ще ми хареса. Музика за сцена с гангстери и онези мадами с правите къси поли. Гаменките.

— Да.

— И убийците влизат вътре с картечници — продължи Лий. Изглеждаше развълнуван — за първи път, откакто Иг го беше срещнал. — Убийци с бомбета. И те наквасват всичко. Гръмват куп чаши с шампанско и богаташи, и дърти мафиоти. — Докато говореше, той се преструваше, че стреля с автомат. — Мисля, че тази музика ми харесва. Музика за убиване на хора.

— Имам такава, чакай. — Иг извади диск на Глен Милър, и още един, на Луис Армстронг. Сложи ги при „Бийтълс“. А после, тъй като Армстронг стоеше под АС/DC, попита:

— „Back in Black“ изкефи ли те?

— Това албум ли е?

Иг награби „Back in Black“ и го сложи върху нарастващата купчина на Лий.

— В него има едно парче, което се казва „Стреляй за тръпката“. Идеално за престрелки и трошене.

Но Лий се беше навел над отворения калъф на тромпета и разглеждаше другите съкровища на Иг, опипваше разпятието на червенокосата на тънката златна верижка. Иг се напрегна, като го видя да го докосва, и усети порив да затръшне калъфа… върху пръстите на Лий, ако той се забави да си дръпне ръката. Иг прогони импулса енергично, сякаш беше паяк, полазил по опакото на дланта му. Беше разочарован от себе си, от тези си чувства, па макар и мимолетни. Лий изглеждаше като дете, повлечено от наводнение — от върха на носа му още капеше студена вода — и на Иг му се прииска да се беше отбил в кухнята да свари какао. Искаше да почерпи Лий с чаша топла супа и препечен хляб с масло. Имаше много неща, които искаше да даде на Лий. Само не и кръстчето.