Джо Хил - Рога

— Една червенокоса ли го носеше? Момиче горе-долу на нашата възраст?

— Тя го остави. Щях да ѝ го поправя.

— С това ли? — попита Лий и побутна с кокалчетата на ръката си швейцарското ножче, с което Иг беше въртял и огъвал златните звена на верижката. — С това не можеш да я поправиш. За такова нещо сигурно ти трябват чифт клещи с иглени върхове. Знаеш ли, татко има някои прецизни инструменти. На бас, че ще мога да я оправя за пет минути. Бива ме по поправките.

Лий най-сетне обърна поглед към Иг. Нямаше нужда да пита Иг направо какво иска. При мисълта да му го даде на Иг му призля, а гърлото му необяснимо се стегна така, както понякога се стягаше при започването на астматичен пристъп. Но съществуваше един-единствен възможен отговор, който би му позволил да запази собствено достойнство като порядъчен и безкористен човек.

— Разбира се — каза той. — Защо не го занесеш у вас да видиш дали не можеш да направиш нещо?

— Добре — каза Лий. — Ще го поправя и в неделя ще ѝ го върна.

— Би ли? — попита Иг. Сякаш гладък дървен прът пронизваше стомаха му, с манивела в края, и някой започваше да я върти и методично да навива вътрешностите му около нея.

Лий кимна и отново погледна кръстчето.

— Благодаря. С кеф. Питах те по какво си падаш ти. Нали се сещаш, какви момичета харесваш. Тя е това, по което си падам аз. В нея има нещо, просто си личи, че никога не се е показвала гола пред никой мъж, освен пред баща си. Ти знаеш ли, че аз видях как се повреди? Колието. Стоях на реда точно зад нея. Опитах се да ѝ помогна за него. Тя е сладка, но си пада малко сополанка. Мисля, че ще е честно да се каже, че повечето хубави момичета са сополанки, докато не им пръснат ципата. Защото нали знаеш — тя е най-ценното нещо, което те ще притежават някога. Тя е онова, което кара момчетата да душат около тях и да мислят за тях — идеята ти да се класираш да бъдеш този. Но след като някой го направи, те могат да се отпуснат и да се държат като нормални момичета. Както и да е, признателен съм ти, че ми даде това. Това ще ми вдигне шансовете пред нея.

— Няма проблеми — каза Иг; чувстваше се така, сякаш се бе отказал от нещо много, много по-ценно от кръстче на златна верижка. Честно беше — Лий заслужаваше нещо добро, след като беше спасил живота на Иг, без да получи никакво признание. Но Иг се питаше защо това не му се струва честно.

Той каза на Лий, че трябва да дойде някой път, когато не вали, да поплуват, и Лий се съгласи. Иг чувстваше някаква отстраненост от собствения си глас, сякаш той излизаше от някакъв друг източник в стаята — радиото може би.

Лий беше тръгнал към вратата с чантата през рамо, когато Иг забеляза, че не е взел дисковете.

— Вземи си музиката — напомни му той. Радваше се, че Лий си тръгва. Искаше да полежи на леглото си и да си почине. Болеше го стомахът.

Лий ги погледна, а после каза:

— Нямам на какво да ги слушам.

Иг пак се запита колко ли беден беше Лий — дали живееше в апартамент, или във фургон, дали нощем се будеше от писъци и тряскане на врати, когато ченгетата арестуват съседа пияница за това, че пак е пребил приятелката си. Още една причина да не му се сърди, че е взел кръстчето. На Иг му беше гадно, че не може да се радва за Лий, че не можеше да изпита удоволствие от подаръците си, но не се чувстваше щастлив, ревнуваше.

Срамът го накара да се обърне и да се разрови из бюрото си. Изправи се с портативния уокмен-дискплеър, който беше получил за Коледа, и чифт слушалки.

— Благодаря — каза Лий, когато Иг му подаде дискплеъра. — Няма нужда да ми даваш всички тези неща. Нищо не съм направил. Просто стоях там и… нали знаеш.

Иг се изненада от силата на собствената си реакция — на сърцето му олекна и той усети прилив на обич към кльощавото, бледо хлапе, несвикнало да се усмихва. Иг си спомни мига на спасението си, и че всяка минута от живота му оттук нататък беше дар, дар, поднесен му от Лий. Напрежението отпусна стомаха му и той отново задиша леко.

Лий набута плеъра, слушалките и дисковете в чантата си, а после я метна на рамо. Иг гледаше от един прозорец на горния етаж как Лий потегля надолу по хълма с маунтинборда в ръмящия дъжд, дебелите колелета изхвърляха петльови опашки вода над блестящия асфалт.

Двайсет минути по-късно Иг чу как ягуарът пристига с онзи звук, който той харесваше — гладко боботене, направо като от екшън филм. Той пак се върна на прозореца на горния етаж и погледна надолу към черната кола в очакване вратите да се отворят и от тях да се изсипят Тери, Ерик Ханити и някакви момичета сред облак от смях и цигарен дим. Но Тери слезе сам и постоя до ягуара, а после се запъти към вратата бавно, все едно му беше схванал гърбът, все едно беше много по-стар мъж, карал часове наред, а не само през града.