Джо Хил - Рога

Някой подвикна тихо отвътре — глас, който той разпозна.

— Какво беше това? — извика Мерин.

— Ей — каза някой друг, глас, който познаваше дори още по-добре: неговият собствен. Идваше отвътре, от къщичката на дървото, приглушен и далечен, но въпреки това Иг го позна незабавно. — Ей, има ли някой там долу?

Не можеше да се помръдне. Те бяха там, от другата страна на капака — Мерин и той самият, и двамата още млади и непокварени, и съвършено влюбени. Те бяха там и още не беше късно да ги спаси от най-лошото, което ги чакаше, и той се надигна бързо, решително и отново удари с рамене по капака…

… и отвори очи и се огледа с мътен поглед. Беше изключил за малко, може би за цели десет минути. Пулсът му беше бавен и тежък. Лявото му рамо преди пареше, сега беше студено и мокро. Студенината го уплаши. Изстиваха труповете. Той вдигна глава, за да се ориентира, и откри, че се намира само на метър от вратата и от двуметровата височина отдолу, за която се опитваше да не мисли. Тубата беше там, долу, непосредствено вдясно. Трябваше само да мине през вратата, и…

… той можеше да им разкаже какво щеше да стане, да ги предупреди. Можеше да каже на самия себе си като по-млад да обича повече Мерин и да ѝ вярва, да е близо до нея, и че им остава малко време, и отново удари вратата, отново и отново, но всеки път тя само се надигаше около два сантиметра и отново се затръшваше.

— Престани, бе, твойта мама! — кресна младият Иг вътре в къщичката на дървото.

Иг се спря и се подготви отново да блъсне вратата… и се удържа, спомни си какво беше, когато той беше от другата ѝ страна.

Беше го страх да отвори, бе събрал смелост да отвори капака чак когато онова нещо, което чакаше отвън, престана да се мъчи да го избие и да влезе. И че там нямаше нищо. Нямаше го там; или тях двамата ги нямаше.

— Слушай — каза човекът, който бе той преди, от другата страна на вратата. — Ако има някой там долу… Направи си кефа. Умираме от страх. Сега излизаме.

Краката на креслото тракаха и скърцаха, докато го отбутваха, и в мига, в който младият Иг отвори, Иг удари капака отдолу. Стори му се, че мярна за миг сенките на двамата любовници да изскачат покрай него, но това бе само фокус на светлината на запалените вътре свещи, която за миг съживи мрака.

Бяха забравили да духнат свещите и когато Иг подаде глава през отвора, ги завари запалени, и затова…

… той подаде глава през вратата и тялото му се изсипа след нея. Раменете му се удариха в земята и черен електрошок прониза лявата му ръка, експлозия с такава сила, че му се стори, че ще го нацепи и пръсне на парчета. Щяха да намират парчета от него по дърветата. Обърна се по гръб с отворени, взиращи се очи.

Светът се разтърси от мощния удар. Атонално бучене изпълваше ушите на Иг. Щом се загледа в нощното небе, то заприлича на края на ням филм: черен кръг започна да се свива, да става все по-малък, изтриваше света и го оставяше…

… сам в мрака на къщичката на дървото.

Свещите се бяха разтопили до безформени осемсантиметрови угарки. Восъкът се стичаше в дебели лъскави колони и те бяха скрили почти напълно онзи приведен дявол, клекнал под еврейския свещник. Сиянието на пламъците трепкаше в стаята. Плесенясалото кресло стоеше вляво от отворения капак. Сенките на порцелановите фигурки трептяха по стените — двата ангела Господни и извънземното. Мария се беше катурнала настрана, точно както си спомняше, че я оставиха.

Иг хвърли поглед наоколо. Сякаш само няколко часа, а не години бяха изминали, откакто бе идвал за последно на това място.

— Какъв е смисълът? — попита той. Отначало му се струваше, че си говори сам. — Защо ме доведе тук, щом не мога да им помогна? — и щом го каза, се ядоса. Усети в гърдите си горещина, клокочещо стягане. Свещите бяха одимили стаята и тя цялата миришеше на тях.

Трябваше да има причина, нещо, което той трябваше да направи, да открие. Нещо, което те бяха оставили — може би. Погледна масичката с порцелановите фигурки на нея и забеляза, че малкото чекмедже е открехнато на няма и сантиметър. Отиде при него и го издърпа с мисълта, че в него може да има нещо, нещо, което да му е от полза, от което би могъл да научи нещо. Но вътре нямаше нищо, освен една правоъгълна кутия кибрит. На капака ѝ подскачаше черен дявол, който се смееше, отметнал назад глава. Върху капака с префърцунен шрифт от деветнайсети век бяха изписани думите „КИБРИТ «ЛУЦИФЕР»“. Иг извади кибрита, загледа се в него, а после го стисна в юмрук, искаше му се да го смачка. Но не го смачка. Стоеше и го държеше, взрян във фигурките, а после погледът му отново се фокусира върху пергамента под тях.