Джо Хил - Рога

— Мамка му — възкликна Иг. — Трябваше да я изрежат с ножици.

— Какво? — попита Тери.

— Дъвката, дето я залепи в косата ми — отвърна Иг. — В автобус номер 19.

Тери пое малка глътка въздух, свистящ дъх.

— Дишаш — каза Иг. — Как така дишаш?

— Имам… — прошепна Тери — много… силни… дробове. Действително. Свиря на тромпет… сега… а тогава… — след малко той продължи: — Цяло чудо е… че и двамата… се измъкнахме… от всичко това. Живи.

— Не бъди чак толкова сигурен — каза Иг.

Телефонът на Глена беше в пещта, от удара в стената се беше пукнал. Капачето на батерията беше паднало. Иг мислеше, че няма да работи, но той бръмна и оживя още щом го отвори. Дяволски късмет. Набра спешна помощ и съобщи на безличния служител, че е ухапан от змия, че се намира в леярната край Шосе 17, че има загинали и пожар. После прекъсна връзката, излезе от комина и пак коленичи до Тери.

— Ти се обади… — рече Тери. — За помощ.

— Не — поправи го Иг. — Ти се обади за помощ. Слушай внимателно, Тери. Нека ти кажа какво ще си спомняш — и какво ще забравиш. Много имаш за забравяне. Неща, които се случиха тази вечер, и които се случиха преди тази вечер. — Докато говореше, рогата пулсираха, мощен изблик на животинско удоволствие. — В тази история има място само за един герой — а всеки знае, че на дявола не му се полага да е добрият.

Иг му разказа една история с тих, приятен глас, хубава история, а Тери кимаше, докато слушаше, сякаш в такт с песен, която особено много му допадаше.

След няколко минути се свърши. Иг поседя с него още малко — и двамата не говореха. Иг не беше сигурен, че Тери все още е наясно, че се намира там — беше му наредено да забрави. Той изглеждаше заспал на колене. Иг остана там, докато чу далечния рев на тромпет — свиреше една-единствена, пронизителна тревожна нота, музикален израз на паника и спешност: пожарните коли. Обхвана с длани главата на брат си и го целуна по слепоочието. Онова, което видя, бе по-маловажно от чувствата му.

— Ти си добър човек, Игнейшиъс Периш — прошепна Тери, без да отваря очи.

— Богохулство! — отвърна Иг.

Той слезе долу през отворената врата, а после нещо му хрумна, той посегна и взе тромпета на брат си. После се обърна и се загледа към откритото поле, към огнения булевард, който напредваше по права линия към черешата. Пламъците заподскачаха и затрепкаха около ствола, а после самото дърво избухна в пламъци като напоено с керосин. Короната му грейна — парашут от жълти и червени пламъци, и сред клоните му се появи Въображаемата къща на дървото. На прозорците се развяваха пердета от пламък. Самата череша гореше сред гората, другите дървета оставаха недокоснати от пламъците.

Иг тръгна по пътеката, която огънят бе прорязал през полето — млад лорд на червения килим, водещ към имението му. Поради някаква оптична измама фаровете на кадилака на Лий го осветиха и хвърлиха грамадна, извисила се колкото четири етажа сянка върху кълбящия се дим. Първата пожарна кола бавно напредваше с боботене по изровения черен път и шофьорът, трийсетгодишен ветеран на име Рик Терапин, я видя — черен рогат дявол, висок колкото комина на леярната, извика, завъртя рязко волана, отклони пожарната кола от пътя и закачи една бреза. Рик Терапин щеше да напусне работа три седмици по-късно. След дявола сред пушека и ужасиите, които видя вътре в леярната, вече не му се гасяха пожари. След това той бе щастлив да оставя гадостите да горят.

Иг навлезе с откраднатия тромпет сред жълтото сияние и най-сетне стигна до дървото. Не забави крачка, а направо тръгна да се катери по горящата стълба на клоните му. Стори му се, че чува гласове горе — непочтителни, весели гласове и смях, тържество! Имаше и музика, литаври и безочливото боботене и рев на тромпети. Вратата беше отворена. Иг влезе вътре, в новия си дом, неговата огнена кула, в която стоеше огненият му престол. Беше прав, там се вихреше купон — сватба, собствената му сватба — и неговата невеста го чакаше там с пламтяща коса, гола, само леко обгърната с пламъци. И той я взе в прегръдките си, и устните ѝ намериха неговите, и те запламтяха заедно.

Тери се върна у дома през третата седмица на октомври и в първия топъл следобед, в който нямаше какво да прави отиде с колата до леярната да поогледа. Голямата тухлена сграда се издигаше сред почерняло поле, сред купчините боклук, които бяха пламнали като лагерни огньове и сега се бяха превърнали в грамади от пепел, опушени стъкла и обгорена тел. Самата сграда беше цялата в сажди, и навсякъде миришеше слабо на изгоряло.