Джо Хил - Рога

— Защо ли му е това? — попита Тери.

— Господин Уилямс каза, че се мести в Сарасота и като стигне там, искал да усети слънцето по голата си глава. И освен това, защото жена му мразела мъже с бръснати глави. По-скоро бившата му жена, може би. Мисля, че той заминава за Сарасота без нея. — Тя приглади едно листо върху коляното си, после го хвана за дръжката, вдигна го и го остави вятъра да го развява, а после го пусна и го проследи с поглед как, реейки се, отлита. — И аз се местя. Затова напуснах.

— Къде?

— В Ню Йорк — отвърна тя.

— В града?

— Аха.

— По дяволите. Изнамери ме, като пристигнеш там, а? Ще ти покажа някои добри клубове — каза Тери. Вече записваше номера на мобилния си телефон на стара разписка, която намери в джоба си.

— Как така, ти не си ли в Ел Ей?

— Не. Няма причини да се моткам там, като я няма „Оранжерията“, и винаги бих предпочел Ню Йорк пред Ел Ей, знаеш ли? Просто е много по… истински. — Той ѝ подаде листчето с номера.

Тя седна на земята с листчето в ръка и му се усмихна, облегнала лакти на дънера; слънчевите лъчи хвърляха пъстри сенки по лицето ѝ. Беше хубава.

— Е… — каза тя. — Мисля, че ще живеем в различни квартали.

— Затова Бог е измислил такситата — каза той.

— Той ли ги е измислил?

— Не. Хората са ги измислили, за да се прибират благополучно след нощни пиянски гуляи.

— Като се замислиш — рече тя, — повечето добри идеи са възникнали с цел много по-голямо улесняване на греха.

— Вярно си е — съгласи се той.

Станаха да се поразходят, за да изгорят сандвичите, и тръгнаха на лъкатушна разходка около леярната. Щом излязоха отпред, Тери отново спря и се загледа в широкия откос от обгорена земя. Странно, как вятърът беше насочил огъня право към градската гора, а после бе запалил едно-единствено дърво. Онова дърво. То все така се издигаше, разклонено, като огромни обгорели еленови рога, ужасни рога, които драскаха небето. Гледката го накара да спре, за кратко го прикова на място. Той потръпна — въздухът изведнъж сякаш захладня, както подобава да е в края на октомври в Нова Англия.

— Гледай — каза Глена, наведе се и вдигна нещо, лежащо сред изгорелия храсталак.

Беше златно кръстче, нанизано на изящна верижка. Тя го вдигна, то се залюля напред-назад и огря със златни отблясъци гладкото ѝ, хубаво лице.

— Хубаво е — каза тя.

— Искаш ли го?

— Ако сложа това нещо, сигурно ще пламна — каза тя. — Вземи го ти.

— Не — оказа Тери. — То е момичешко. — Той го отнесе до една фиданка, израсла до стената на леярната, и го окачи на една от клонките ѝ. — Може би този, който го е оставил тук, ще се върне за него.

Продължиха по пътя си — не разговаряха много, просто се наслаждаваха на светлината и на деня, заобиколиха леярната и се върнаха при колата ѝ. Той не бе сигурен кога са се хванали за ръце, но когато стигнаха сатурна, се държаха за ръце. Пръстите ѝ се изплъзнаха от неговите с отявлена неохота.

Духна вятър и повя из двора, понесъл мириса на пепел и есенна хладина. Тя се обгърна с ръце и потрепери — беше ѝ приятно. В далечината се разнесе звук на тромпет — нагъл и наперен; Тери отметна глава назад и се заслуша, но сигурно музиката се чуваше от кола, преминала по шосето, защото след малко замлъкна.

— Той ми липсва, знаеш ли — каза тя. — Толкова, че не мога да ти опиша.

— И на мен — каза той. — Странно, обаче… понякога… понякога той е толкова близо, че ми се струва, че като се обърна, ще го видя. Как ми се хили.

— Да. И аз усещам същото — каза тя и се усмихна: яка, щедра, истинска усмивка. — Ей, трябва да тръгвам. Ще се видим в Ню Йорк, може би.

— Не може би, а непременно.

— Добре, непременно. — Тя се качи в колата си, затвори вратата и му махна, а после даде на заден.

След като тя тръгна, Тери още доста време стоя там с развяно от вятъра палто, загледан отново в празната леярна и обгорялото поле. Знаеше, че трябваше да изпитва някакви чувства заради Иг, да е съсипан от мъка… но вместо това се питаше колко ли време щеше да мине, след като пристигне в Ню Йорк, докато Глена се обади, и къде ли да я заведе. Знаеше разни места.

Вятърът отново подухна — не беше просто хладен, а си беше студен; Тери отново наклони глава, за миг му се стори, че отново чу далечен рев на тромпет, мръсен салют. Беше малък риф с прекрасна изработка, и в мига, в който го чу, за първи път от седмици насам усети подтик да засвири отново. После звукът на тромпета замлъкна и вятърът го отнесе. Време беше и той да тръгва.