Джо Хил - Рога

— Какъв си фокусник, Иги — каза Лий, докато отстъпваше назад. Самата истина — само преди няколко минути? Когато ни викаше тук, отвътре, с гласа на Глена? Някаква част от мен отново повярва във всичко, наистина си помисли, че е тя, въпреки че с разума си знаех, че тя е в салона. Гласовете са страхотен номер, Иг, но не чак толкова страхотен, колкото да се измъкнеш от горяща кола, без да остане никакъв белег по теб. — Той замълча. Стоеше над Иг, не с пистолета в ръце, а с острието на вилата. — Как стана това? Ти как стана такъв? С рога?

— Мерин — каза Иг.

— Какво за нея?

Гласът на Иг беше слаб, трепереше — не глас, а въздишка.

— Без Мерин в живота ми… аз бях това.

Лий се отпусна на едно коляно и се втренчи в Иг със съчувствие, което изглеждаше неподправено.

— Любовта превърна и двама ни в дяволи, изглежда.

Иг отвори уста да каже нещо и Лий го хвана за врата, и всичките злодейства, които Лий някога бе извършил, се изляха в гърлото на Иг като леденостуден разяждащ химикал.

— Не, мисля, че ще е грешка да те оставя да продължиш да говориш — заяви той, вдигна вилата над главата си и шиповете се насочиха към гърдите на Иг. — И на този етап не мисля, че ни е останало за какво да си говорим.

Ревна тромпет — пронизващ, оглушителен рев, звукът на предстояща автомобилна катастрофа. Лий врътна глава и погледна назад, към вратата, на която Тери се крепеше на едно коляно, допрял тромпета до устните си.

В мига, в който извърна очи, Иг се надигна нагоре и отбутна ръката на Лий, стисна реверите на спортното му сако и заби глава в торса му; заби рогата в корема му. От удара гръбнакът на Иг затрепери. Лий изсумтя — мекият и простичък звук, когато му изкараха целия въздух.

Усещане за влажно засмукване обви рогата и ги стисна, и беше трудно да ги измъкне. Иг завъртя глава насам-натам и разкъса дупките. Лий обви с ръце главата му и се опита да я придърпа със сила, и Иг отново го промуши, заби рогата надълбоко в гъвкавата съпротивляваща се плът. Усети мирис на кръв, смесващ се с друга миризма, гадна смрад на стари боклуци — може би от пробито черво.

Лий хвана рамото на Иг и го блъсна, опитваше се да се изтръгне от рогата. Те се измъкнаха с влажен, засмукващ звук, като звука на ботуш, измъкнал се от дълбока кал.

Лий се прегъна и се претърколи настрана, притиснал стомаха си с ръце. Иг също нямаше сили, катурна се и се свлече на цимента. Все още бе обърнат с лице към Лий, който бе заел зародишна поза, обгърнал се с ръце, със затворени очи, устата му — огромна зейнала дупка. Лий беше спрял да пищи, не можеше да си поеме дъх, за да пищи, и със затворени очи не можеше да види черния смок плъхояд, който се изнизваше покрай него. Смокът си търсеше скривалище, търсеше как да се измъкне от лудницата. Докато се приплъзваше покрай него, той обърна глава и погледна обезумяло Иг с очите си от златен станиол.

— Там — каза му Иг наум и посочи Лий с брадичка. — Скрий се.

Смокът запълзя по-бавно и погледна Лий, после отново погледна Иг. Иг разпозна несъмнената благодарност в погледа му. Смокът зави, приплъзна се елегантно в праха по гладкия цимент и се шмугна с глава напред в зиналата уста на Лий.

Очите на Лий рязко се отвориха — и здравото, и сляпото, — светнали от някакъв екстатичен ужас. Той се опита да щракне с челюсти, но когато захапа дебелото десет сантиметра змийско тяло, той само стресна змията. Опашката ѝ се замята яростно напред-назад и тя припряно се занавира все по-дълбоко в гърлото му. Лий изпъшка, давеше се с нея, пусна разкъсания си корем и посегна да я хване, но дланите му бяха плувнали в кръв и тя бързо се измъкна от пръстите му.

Тери идваше — тичаше и се препъваше.

— Иг? Иг, как си… — Но щом видя мятащия се по пода Лий, спря на място и облещи очи.

Лий се претърколи по гръб, сега крещеше, въпреки че беше трудно да издава звуци със запушеното си от змията гърло. Петите му ритаха пода. Лицето му потъмняваше почти до черно в тъмното, по слепоочията му бяха избили разклонени вени. Болното око, окото на разрухата, все още бе извърнато към Иг и се взираше в него почти с почуда. Това око беше бездънна черна яма с вита стълба от бял дим, която водеше надолу към място, където, ако душата слезеше, можеше никога да не се върне. Ръцете му се отпуснаха от двете му страни. От отворената му уста висяха цели двайсет сантиметра от смока — дълъг черен фитил, висящ от човек-бомба. Самата змия не помръдваше, явно разбираше, че са я излъгали, че бе допуснала печална грешка, като се бе опитала да се скрие във влажния, стегнат тунел на гърлото на Лий. Не можеше нито да продължи повече напред, нито да се измъкне назад. На Иг му беше жал за нея. Лошо беше да умреш, заклещен в гърлото на Лий Турно.