Джо Хил - Рога

Ханити изсумтя. Изглеждаше така, сякаш се напрягаше, за да вдигне някаква ужасна тежест. Стискаше челюсти, а лицето му, вече зачервено, добиваше тъмночервен цвят, изпъстрен с тлъсти бели мехури. Той погледна палката си, пресегна се през тялото си с десница и хвана вилата за желязното острие, като че възнамеряваше да я извади от тялото си.

— Зарежи — каза Иг. — Не искам да те убивам. Ако се опиташ да я извадиш, сам ще си навредиш още повече.

— Не се… — задъха се Ерик — … опитвам… да… я… извадя.

И той люшна тялото си надясно и повлече дръжката на вилата и Иг заедно с нея, повлече ги от тъмното към ярко осветената врата. Иг не разбираше какво става чак докато то стана, докато го извадиха от равновесие и той не излезе със залитане от тъмното. Той отскочи назад и дръпна вилата, и за миг острите върхове заседнаха в сухожилия и плът, а после изскочиха навън и Ерик изпищя.

Иг нямаше никакви съмнения какво предстои да се случи и се опита да се отдръпне от вратата, която го очертаваше в рамка като червена мишена върху черна хартия, но се забави твърде много. Пушката гръмна — един-единствен оглушителен трясък, и първата жертва бе слухът на Иг. Пушката изплю червен огън и зашеметените тъпанчета на Иг издъхнаха. Неестествена, не съвсем идеална тишина мигом обви света. Все едно преминаващ училищен автобус беше отнесъл дясното рамо на Иг. Той залитна напред и се блъсна в Ерик, който се разтърси от мокра и дрезгава кашлица, подобна на кучешки лай.

Лий се вкопчи с една ръка в касата на вратата и се придърпа нагоре и навътре; в другата държеше ловджийска пушка. Изправи се, без да бърза. Иг го видя как дърпа затвора, видя съвсем ясно как празната гилза изскочи от патронника, описа параболична дъга и се изгуби в мрака. Иг сам се опита да скочи в дъга, да отскочи вляво, да се превърне в подвижна мишена, но нещо го хвана за ръката — Ерик. Ерик го стискаше за лакътя и го притискаше, или за да го използва като патерица, или да го задържи на място като човешки щит.

Лий стреля пак и лопатата халоса Иг по краката. Те се подгънаха под него. За миг успя да се задържи — опря дръжката на вилата в пода и отпусна тежестта си върху нея, за да не падне. Но Ерик продължаваше да го стиска за лакътя и сачмите също го бяха улучили — не в краката, а в гърдите. Ерик се строполи назад и дръпна и Иг.

Иг мярна кипящото черно небе, покрито със сребристи облаци там, където някога, почти преди век, е имало таван. После се стовари по гръб върху цимента, той прокънтя и разтресе костите му.

Лежеше до Ерик, почти бе отпуснал глава върху хълбока на Ерик. Вече не чувстваше дясното си рамо и нищо под коленете си. От главата му шуртеше кръв, мракът на небето се сгъстяваше страховито, а той се мяташе и с отчаяни усилия се вкопчваше в съзнанието си. Ако сега изгубеше свяст, Лий щеше да го убие. Тази мисъл бе последвана от друга — че относително съзнателното му състояние нямаше значение, защото без друго тук щяха да го убият. Отбеляза — едно почти далечно допълнение, че стиска вилата си.

— Ти ме удари, тъпунгер! — кресна Ерик. Гласът му звучеше приглушено. На Иг му се струваше, че чува звуците на света през мотоциклетна каска.

— Можеше и по-зле да е. Можеше да умреш — каза Лий на Ерик, а после се изправи над Иг, насочил дулото в лицето му.

Иг нападна с вилата и заклещи цевта на пушката между зъбците. Изтласка я нагоре и надясно, и когато тя гръмна, избухна в лицето на Ерик Ханити. Иг погледна тъкмо навреме, за да види как главата на Ерик Ханити се пръсна като пъпеш, пуснат много отвисоко. Кръвта оплиска лицето на Иг, толкова гореща, че сякаш пареше, и Иг се сети безпомощно за пуйката, която се разхвърча след внезапния унищожителен трясък. Змиите се изхлузваха от кожите си и се приплъзваха в кръвта, бягаха, изпълзяваха в ъглите на помещението.

— Их, мама му стара — възкликна Лий. — Стана още по-зле. Извинявай, Ерик. Опитвах се да убия Иг, кълна се. — И после избухна в смях, истеричен, невесел смях.

Лий отстъпи крачка назад и освободи цевта от зъбците на вилата. Отпусна я надолу и Иг отново я бутна с вилата, и пушката гръмна за четвърти път. Куршумът се изстреля нагоре, улучи самата дръжка на вилата и я разцепи. Тризъбецът ѝ отхвърча в тъмното и издрънча на цимента, и остави в ръцете на Иг разцепен, безполезен дървен прът.

— Ако обичаш, може ли да не помръдваш? — попита Лий и пак прищрака със затвора на пушката.

Отстъпи крачка назад и от безопасно разстояние, около метър и двайсет, отново прицели пушката в лицето на Иг и натисна спусъка. Чукчето щракна сухо. Лий се намръщи, вдигна пушката 410-ти калибър и я погледна разочаровано.