Джо Хил - Рога

— Какво, само с четири патрона ли се зарежда това чудо? — възкликна той. — Не е моя. На Ерик е. Бих те застрелял с пушка онази вечер, ама нали знаеш, съдебните патолози. Но в този случай няма за какво да се тревожа. Ти си убил Ерик и той те е убил тебе, мен ме няма в картинката и всичко се връзва. Само съжалявам, че на Ерик му свършили патроните, та му се наложило да те пребие до смърт с приклада.

Той завъртя пушката, хвана цевта с две ръце и я вдигна на рамо. Иг имаше един миг да забележи, че Лий, изглежда, беше започнал да прекарва известно време на игрището за голф — имаше лек и изчистен замах, когато вдигна пушката, а после тя се стовари върху главата му. Вряза се с разцепващ трясък в единия му рог, запокити Иг далече от Ерик и той се търкулна по гладкия под.

Спря се по гръб, задъхан, усещаше горещи бодежи в единия бял дроб, изчака небето да спре да се върти. Небесата се люшкаха и звездите се вихреха като снежинките в преспапие, което някой е разтресъл здраво. Рогата жужаха — огромен камертон. Но бяха поели удара и запазили черепа му здрав.

Лий дойде при него, вдигна пушката и я стовари върху дясното коляно на Иг. Иг кресна, надигна се и се хвана за крака с една ръка. Коляновата му капачка като че се беше раздробила на три едри парчета — под кожата му все едно мърдаха счупени парчета от чиния. Но тъкмо беше седнал, и Лий връхлетя отново, халоса Иг по темето и отново го събори по гръб. Дървеният прът в ръцете му, острото копие, което някога бе дръжката на вилата, изхвърча от ръката му. Вихрушките от изкуствени снежинки продължаваха да се вихрят в небето и от тях му призляваше.

Лий замахна с приклада на пушката, влагайки всичката си сила, и го заби между краката на Иг, смаза му топките. Иг не можеше да пищи, нямаше въздух. Загърчи се, преобърна се на една страна и се преви на две. Корав бял възел от болка се издигна от чатала към червата и вътрешностите му, разширяваше се като отровен въздух, изпълващ балон, превръщаше се в убийствено гадене. Цялото тяло на Иг се стегна, мъчеше се да потисне надигащото се повръщане, тялото му се сви като юмрук.

Лий хвърли пушката и Иг я чу как падна с трясък на пода до Ерик. После закрачи наоколо — търсеше нещо. Иг не можеше да говори, не можеше дори да поеме въздух в дробовете си.

— Къде го е дянал Ерик тоя негов пистолет? — заразмишлява Лий на глас. — Знаеш ли, Иг, ти успя да ме подлъжеш. Да се шашнеш какви работи можеш да правиш с хорските мозъци. Как ги караш да забравят неща. Да им изтриваш паметта. Да ги караш да чуват гласове. Наистина си помислих, че е Глена. Бях се запътил насам, когато тя ми се обади от салона да ми каже да си го начукам отзад. Горе-долу това си беше. Ще повярваш ли? Отговорих: „Добре, отивам да си го начукам отзад, но как си успяла да изкараш колата?“ И тя вика: „Какви ги приказваш, за Бога?“ Не можеш да си представиш как се почувствах. Все едно откачам. Като че целият свят беше превъртял. Нещо такова бях усетил едно време, Иг. Като малък паднах от една ограда и си ударих главата, и когато се съвзех, луната трепереше като че ще падне от небето. Веднъж се опитах да ти го разкажа — как я поправих. Поправих луната. Турих небето отново в ред. И тебе ще те туря в ред.

Иг чу как вратата на пещта се отваря с воя на железните панти и усети кратък, почти болезнен прилив на надежда. Дървесната гърмяща змия щеше да докопа Лий. Той щеше да влезе в комина и тя щеше да го ухапе. Но тогава чу, че Лий се отдалечава, токовете му се затътриха по бетона. Само беше отворил вратата — може би за да влезе повече светлина, за да може да вижда; продължаваше да търси пистолета.

— Звъннах на Ерик и му казах, че според мен се навърташ тука и играеш някаква игричка, и че трябва да те настъпим — не бях сигурен колко силно. Казах, че тъй като едно време ми беше приятел, си мисля, че би трябвало да се оправим с тебе неофициално. Ерик нали го знаеш — не ми се наложи да се напрягам, та да го убедя. Нямаше нужда и да му казвам да си вземе пушкалата. Той самичък го направи. Ти знаеш ли, че не бях стрелял с пушка през живота си? Със заредена — нивгаж! Майка ми казваше, че те били дясната ръка на дявола и не щеше да държи пушкала вкъщи. А… Е, пак е по-добре от нищо. — Иг чу стържене на метал — Лий вдигна нещо от пода. Сега вълните от гадене се надигаха по-бавно и Иг можеше да диша, поемаше мънички глътки въздух. Струваше му се, че ако си почине още минутка, ще събере сили да седне. Да направи едно последно усилие. Освен това си помисли, че след още минутка в главата му ще се забият пет куршума трийсет и осми калибър.