Джо Хил - Рога

Тери коленичи пред вратата на пещта с наведена глава, като че се молеше, предан каещ се грешник в църквата на вечния и святия комин. Раменете му се издигаха и спадаха, издигаха се и спадаха в такт с дишането му.

— Тери — успя да го извика Иг, ада Тери не вдигна глава да го погледне.

И да го бе чул Тери — Иг не беше сигурен в това, — той не би могъл да отговори. Тери трябваше да пести всеки безценен дъх за усилието да си напълни отново дробовете с кислород. Ако получеше анафилактичен шок, то до няколко минути трябваше да му се бие епинефрин, иначе щеше да се задуши от подутите тъкани в собственото си гърло.

Телефонът на Глена беше някъде в пещта, на няма и десет метра от него, но Иг не знаеше къде го е изтървал Тери и не искаше да се влачи и да го търси, докато Тери се задушава. Чувстваше се страшно слаб и не беше сигурен дори дали ще достигне отвора на пещта, на малко по-малко от метър над пода. А тубата с бензина беше съвсем наблизо, навън.

Знаеше, че най-трудно ще е да се помръдне. Само мисълта да се опита да се претърколи настрана запали обширни и сложно преплетени мрежи от болка в рамото и чатала му, стотина фини горящи влакна. Колкото повече време се отдаваше на мисли, толкова по-зле щеше да става. Той се преобърна на хълбок и усети как сякаш закривено острие се заби в рамото му и започна да се върти напред-назад, сякаш продължително го набиваха на кол. Изкрещя — дори не подозираше, че може да крещи, докато викът не се изтръгна от него — и замижа.

Когато главата му се проясни, той посегна със здравата си ръка, опря се на цимента, придърпа се и успя да се извлачи една педя по-нататък. И пак изкрещя. Опита се да се оттласне с крака, но не чувстваше стъпалата си, нищо не чувстваше под онази остра и несекваща болка в коленете. Полата му беше подгизнала от кръв. Сигурно не ставаше за нищо.

— Ами беше любимата! — прошепна той, забил нос в пода. — Щях да отида с нея на танците. — И се засмя — сух, дрезгав кикот, който му се стори съвсем налудничав.

Придърпа се още една педя напред с дясната си ръка и ножовете отново се забиха дълбоко в лявото му рамо, и болката се разклони и плъзна в гърдите му. Вратата като че не се приближаваше. Идеше му отново да се разсмее, толкова смешно безполезно беше всичко. Рискува и погледна брат си. Тери още коленичеше пред отвора, но главата му се бе отпуснала толкова ниско, че челото почти опираше в коленете му. От своето място Иг вече не можеше да погледне през отвора в комина. Вместо това виждаше полуотворената желязна врата и трепкането на светлината на свещите, и…

… там, горе, се появи врата, и около очертанията ѝ трепкаше сияние.

Толкова беше пиян. Не се беше напивал толкова от нощта, в която убиха Мерин, и искаше да се напие още повече. Беше се изпикал върху Майката Дева. И върху кръста се изпика. Беше опикал обилно краката си и това го разсмя. Тъкмо си прибираше с една ръка атрибутите в панталона и отмяташе глава, за да отпие направо от бутилката, когато я забеляза над себе си, сгушена в болните клони на старото изсъхнало дърво. Беше подът на къщичката на дървото, на няма и пет метра над земята, и виждаше широкия правоъгълник на капака в пода, очертан от слабото, трепкащо сияние на свещи по ръбовете. Думите, изписани на тази врата, едва се виждаха в мрака: БЛАГОСЛОВЕН ЩЕ БЪДЕШ, КОГА ВЛИЗАШ.

— Хм — възкликна Иг и разсеяно набута тапата в гърлото на бутилката, а после я остави да изпадне от ръката му. — Ето те и тебе. Виждам те там, горе.

Въображаемата къща на дървото му беше изиграла хубав номер — и на него, и на Мерин, — като се беше скрила тук от тях през всичките тези години. Никога преди не е била там, нито един от другите пъти, когато беше идвал на мястото, където бяха убили Мерин. Или може би винаги е била там, а той не е бил в подходящото душевно състояние, за да я види.

Той си затвори ципа, залитна и тръгна…

… още една педя напред по гладкия циментов под. Не искаше да вдига глава, за да види докъде е стигнал, страх го беше, че сега няма да е по-близо до вратата, отколкото преди няколко минути. Протегна дясната си ръка и…

… се хвана за най-долния клон и започна да се катери. Кракът му се подхлъзна и трябваше да се вкопчи в един клон, за да не падне. Прилоша му и той изчака да му мине замайването със затворени очи — струваше му се, че дървото ще се изтръгне от корен и ще падне заедно с него. После се съвзе и продължи да се катери с безразсъдното и плавно изящество на пияниците. Скоро се намери на клона точно под капака и веднага посегна да го отвори. Но върху него имаше някаква тежест и капакът само шумно изтрака в рамката си.