Джо Хил - Рога

— Бързо. Което е по-добро, отколкото заслужава.

— И знаеш какво съм сторил аз… и ме пускаш? Защо не убиеш и мен?

— Не си единственият, който е прецакал нещо от страх.

— Какво значи това?

Иг се позамисли, преди да отговори:

— Вбесявах се от това как те гледаше Мерин по време на изпълненията ти, когато ти свиреше на тромпет. Вечно се боях, че тя ще се влюби в теб, а не в мен, и не можех да го понеса Спомняш ли си онези диаграми, които рисуваше ти — гаврите ти със сестра Бенет? Аз написах онова издайническо писмо. Онова, заради което ти писаха двойка по етика и те изхвърлиха от рецитала за края на годината.

Тери се опули насреща му, сякаш Иг му говореше на неразбираем език. После се засмя — напрегнат, тънък смях, ала истински.

— Леле-мале! Гъзът още ме боли от боя, дето ми го тегли отец Моулд. — Но той не можа да задържи усмивката, и щом тя се стопи, додаде: — Това не е същото, което ти причиних аз. Нито по същност, нито по степен.

— Не е — съгласи се Иг. — Споменавам го само като илюстрация към принципа. Хората вземат скапани решения, когато се боят.

Тери се опита да се усмихне, но изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Не — възрази Иг. — Само ти. Веднага. — Докато го казваше, вече спускаше прозореца от своята страна. Стисна кръстчето в шепи и го хвърли в тревата, отърва се от него. В същия миг вложи цялата си тежест и воля в рогата и призова всички змии от гората, призова ги да дойдат при него в леярната.

Тери издаде дълбок гърлен звук, продължително хъхрене от изненада.

— Рррр… рога. Ти… ти имаш рога. На главата ти. Какво… Боже мой, Иг… Какво си ти?

Иг се обърна. Очите на Тери светеха като фенери, сияеха с приповдигнат ужас, ужас, граничещ със страхопочитание.

— Не знам — отвърна Иг. — Демон или човек — не съм сигурен. Смахнатото е, че според мен още не се знае. Обаче това го знам: Мерин е искала аз да бъда личност. Хората прощават. Демоните — не толкова. Щом те пускам да си отидеш, то е колкото заради теб или мен, толкова и заради нея. Тя обичаше и теб.

— Трябва да тръгвам — каза Тери с изтънял, страхлив гласец.

— Точно така. Не ти трябва да си тук, когато пристигне Лий Турно. Ако нещата тръгнат накриво, може да пострадаш, а дори и да не пострадаш, помисли си само как ще си съсипеш репутацията. Това няма нищо общо с теб, и никога не е имало. Всъщност ти ще забравиш за този разговор. Никога не си идвал тук и тази вечер изобщо не си ме виждал. Всичко това вече го няма.

— Няма го — каза Тери, трепна и замига учестено, сякаш някой бе плиснал шепа ледена вода в лицето му. — Божичко, трябва да се махна оттук. Ако смятам някога пак да се хвана на работа, трябва да се разкарам от тая долнопробна кръчма.

— Точно така. Този разговор вече го няма — и теб да те няма. Потегляй. Иди си у дома и кажи на мама и татко, че си си изпуснал полета. Бъди с хората, които те обичат, а утре прегледай вестника. Казват, че добрите новини никога не ги съобщават, но мисля, че ще се радваш много повече на живота, когато видиш заглавната страница. — Искаше му се да целуне брат си по бузата, но се боеше, тревожеше се, че ще открие някое скрито дело, което ще го накара да преосмисли желанието си да го отпрати. — Сбогом, Тери.

Той слезе от колата и се дръпна назад, когато тя потегли. Мерцедесът тръгна бавно и смачка високата трева пред него. Описа широк, ленив завой, за да заобиколи един голям куп отломки, тухли, стари дъски и метални кутии. Тогава Иг се обърна, не искаше да види мерцедеса, когато се показва от другата страна на бунището. Трябваше да се погрижи за подготовката. Тръгна бързо покрай външната стена на леярната, като мяташе погледи към редицата от дървета, затулващи сградата откъм пътя. Сега очакваше всеки момент да мерне фарове между смърчовете и те да забавят движението си, когато Лий Турно завиеше насам.

Изкачи се в стаята зад пещта. Тя изглеждаше все едно някой е излязъл там с две кофи змии, захвърлил ги е и е побягнал. Змии се плъзгаха откъм ъглите и падаха от купчините тухли. Дървесната гърмяща змия се размота от количката и шумно тупна на пода. Бяха само около стотина. Е, толкова му стигаха.

Той се понаведе и вдигна гърмящата змия във въздуха — беше я стиснал по средата, вече не се страхуваше от ухапвания. Тя притвори клепачи — сънливо изражение на обич, и черният ѝ език се стрелна към него, и тя му зашепна на ухо хладни, задъхани ласкави слова. Той я целуна нежно по главата и я понесе към пещта. Докато я носеше, разбра, че не разпознаваше в мислите ѝ никаква вина и угризения, че тя нямаше никакъв спомен някога да е извършвала злина. Тя беше невинна. Всички змии бяха невинни, разбира се. Да се приплъзнеш в тревата, да захапеш и да ужасиш и парализираш, или с отрова, или с бързото щракване на челюсти, да преглътнеш и да усетиш вкусната, космата, хлъзгава бучка — полската мишка, как се спуска по гърлото ти, да се шмугнеш в тъмна дупка и да се свиеш върху ложе от листа — това бяха чисти добрини, така бе устроен светът.