Джо Хил - Рога

Тери огледа полата на Иг, мръсните му крака, зачервената кожа, която можеше да е просто много тежко изгоряла на слънцето, и каза:

— Да се прибираме, Иг. Да се приберем и да поговорим за това. Мама и татко се тревожат за теб. Да се приберем, за да те видят, че си добре, а после ще можем всички да поговорим. Ще се разберем.

— Приключих с разбирането — заяви Иг. — Трябваше да заминеш. Аз ти наредих да заминеш.

Тери тръсна глава:

— Как така си ми наредил да замина? Че аз не съм те виждал, откакто съм си у дома. Изобщо не сме разговаряли.

Иг погледна в огледалото за обратно виждане и видя фарове. Обърна се на седалката и се втренчи през задния прозорец. Една кола преминаваше по шосето от другата страна на ивицата гора между леярната и пътя. Фаровете примигваха между дървесните стволове в забързано стакато, като щора, която ту отваряха, ту затваряха, миг-миг-миг, и изпращаха послание: Бързай, бързай! Колата отмина, без да завие, но беше въпрос на минути една кола да се зададе и да не отмине, а да свърне нагоре по чакъления път и да се запъти към тях. Иг сведе поглед и видя на задната седалка куфар, а до него — калъфа за тромпет на Тери.

— Стегнал си си багажа — отбеляза Иг. — Явно си смятал да заминеш. Защо не замина?

— Заминах — отвърна Тери.

Иг изправи гръб и го погледна въпросително.

Тери тръсна глава.

— Няма значение, забрави.

— Не. Кажи ми.

— По-късно.

— Сега ми кажи. За какво говориш? Ако си заминал от града, как така пак си тук?

Тери го изгледа със светнал, празен поглед. След малко заговори, бавно и внимателно:

— Не се връзва, нали?

— Не, и на мен не ми се връзва. И затова искам да ми кажеш.

Езикът на Тери се стрелна навън и докосна изсъхналите му устни. Когато заговори, гласът му беше спокоен, но малко припрян:

— Реших да се върна в Ел Ей. Да се махна от лудницата. Татко ми беше ядосан. Вира е в болницата, а тебе никой не те знае къде си. Но просто си навих на пръста, че в Гидиън нищо свястно не правя и трябва да замина, да се върна в Ел Ей и да се заема с репетиции. Татко каза, че не можел да си представи по-егоистична постъпка от това да замина и да зарежа нещата така. Знаех, че е прав, но някак си ми беше все тая. Просто ми беше хубаво, като потеглих.

Само че колкото повече се отдалечавах от Гидиън, толкова по-кофти се чувствах. Слушах радио и като чуех някоя песен, която ми харесва, и почвах да мисля как да я аранжирам за оркестъра. А после се сетих, че вече нямам оркестър. Нямам с кого да репетирам.

— Как така нямаш с кого да репетираш?

— Безработен съм — отвърна Тери. — Напуснах. Махнах се от „Оранжерията“.

— Какво говориш? — попита Иг. Нищо не беше видял за това, докато бърникаше из главата на Тери.

— Миналата седмица — отвърна Тери. — Не издържах повече. След случилото се с Мерин вече не ме кефеше. Беше точно обратното на кеф. Беше ад. Адът е да си принуден да се усмихваш, и да се смееш, и да свириш купонджийски парчета, когато искаш да крещиш. Всеки път, щом надуех тромпета, аз пищях. Хората от „Фокс“ ме помолиха да взема свободен уикенд и да поразмишлявам върху това. Не ми заявиха нищо направо и не ме заплашиха със съд за нарушаване на договора, ако не дойда на работа следващата седмица, но знам, че това витае във въздуха. Знам и че въобще не ми пука. Нищо от онова, което притежават те, не ми е нужно.

— И значи, когато си се сетил, че вече нямаш шоу… Тогава ли зави обратно и се прибра?

— Не веднага. Страшно беше. Все едно… все едно съм двама души едновременно. Както си мисля, че трябва да сляза от междущатското шосе и да се върна в Гидиън, и после пак се връщам към въображаемите репетиции. Най-накрая, когато почти бях стигнал до летище Логан… Нали се сещаш за онзи хълм с гигантския кръст на него? Оня, дето е точно зад състезателната писта Съфолк Даунс?

Ръцете на Иг настръхнаха от студ.

— Към шест метра висок. Знам го. Едно време си мислех, че се казва Дон Орсило, но това не е вярно.

— Дон Орионе 22 22 Луиджи Орионе (1872-1940): италиански свещеник, широко известен с благотворителната си дейност за бедните и сираците. Обявен за светец през 2004 г. от папа Йоан Павел II. . Това е името на приюта, който се грижи за кръста. Спрях там. Там има път, който води към това нещо през комплекса. Не се изкачих догоре. Само отбих и спрях да поразмисля, паркирах на сянка.

— В сянката на кръста?

Брат му кимна бегло.

— Радиото продължаваше да работи. Колежанската станция, нали се сещаш. Толкова далече на юг вече се ловеше трудно и пращеше, обаче така и не я бях сменил. И хлапето почна да чете местните новини, и каза, че пак отворили моста Олд Феър Роуд, след като бил затворен за няколко часа в средата на деня, докато полицията измъквала взривена кола по пясъчния нанос. Щом чух за колата, и ми призля. Ей така. Защото нямахме ни вест от теб от два дни, а наносът се пада надолу по реката от леярната. И това се случва по онова време на годината, когато умря Мерин. Всичко ми се струваше свързано. И внезапно аз вече не знаех какво толкова съм се разбързал да се махна от Гидиън. Не знаех защо за мен е толкова важно да замина. Обърнах. Върнах се. И докато влизах в града, ми хрумна, че може би трябва да проверя леярната. В случай, че си дошъл тук, за да си по-близо до Мерин и… и нещо ти се е случило. Струваше ми се, че няма какво да се залавям с нищо, докато не разбера, че си добре. И… и ето ме тук. И ти не си добре. — Той пак огледа Иг от горе до долу, и когато заговори, гласът му прозвуча боязливо и със запъване. — Ти как смяташе да… убиеш Лий?