Джо Хил - Рога

— Да забравя. Добре.

Понечи да се качи в колата, после се подвоуми и го погледна над вратата.

— За първи път разговарях с теб точно тук. Помниш ли? С една компанийка печахме лайно. Ама че работа, а?

— Смешна — отвърна Иг. — Нещо такова смятам да правя тази вечер. Хайде, тръгвай, Глена. Огледалото за обратно виждане.

Тя кимна и тръгна да сяда в колата, а после се изправи, наведе се над вратата и го целуна по челото. Той видя някои лоши неща за нея, които не знаеше; тя често бе вършила грехове, и винаги — против себе си. Той се стресна и отстъпи назад, все още усещаше хладния допир на устните ѝ върху челото си, и уханието на дъха ѝ, на цигарен дим и мента, в ноздрите си.

— Ей — каза той.

Тя се усмихна.

— Гледай да не пострадаш тук, Иг. Като че не можеш да прекараш един следобед край леярната и да не се разминеш със смъртта.

— Да — каза той. — Сега като го казваш, май почва да ми става навик.

Иг се върна на пистата „Ивъл Канивъл“, за да гледа как тлеещият въглен на слънцето потъва в река Ноулс и угасва. Застанал сред високата трева, той чу странно, мелодично цвъртене, като на насекомо, но никое от познатите му насекоми не цвъртеше така. Чу го съвсем ясно — цикадите бяха замлъкнали в здрача. Те и без това измираха, механичният бръм на тяхната похот притихваше в края на лятото. Звукът отново се разнесе, отляво, сред бурените.

Той се наведе, за да разгледа и видя телефона на Глена с розовата полупрозрачна обвивка да лежи сред тревите със сламен цвят там, където го беше изпуснала. Извади го от плевелите и отвори капака му. На екрана беше изписано съобщение от Лий Турно:

С КАКВО СИ ОБЛЕЧЕНА?

Иг усука брадата си — размишляваше нервно. Още не знаеше дали е способен да го прави по телефона, дали влиянието на рогата може да бъде излъчено от радиопредавател и отразено от сателит. От друга страна, добре известно беше, че мобилните телефони са оръдие на дявола.

Той избра съобщението на Лий и натисна „Набиране“.

Лий вдигна на второто позвъняване.

— Кажи ми само, че си облечена с нещо секси. Дори няма нужда да си го облякла. Страшен съм на преструвките.

Иг отвори уста, но заговори с мекия, задъхан, ласкателен глас на Глена:

— Цялата съм в кал и мръсотия, ето какво има по мен. Загазих, Лий. Имам нужда от помощ. Проклетата ми кола закъса.

Лий се поколеба, и когато заговори отново, гласът му бе тих и отмерен:

— Къде си закъсала, маце?

— Край проклетата шибана леярна — отвърна Иг с гласа на Глена.

— Леярната? Какво търсиш там?

— Дойдох да търся Иги.

— Защо ти е? Глена, това е безразсъдно! Знаеш го колко е нестабилен.

— Знам, но не мога да се удържа. Тревожа се за него. И семейството му се тревожи. Никой не го знае къде е, пропуснал рождения ден на баба си и не вдига телефона. Като нищо може и да е мъртъв. Не мога да го понеса, гадно ми е да мисля, че му е кофти и аз съм виновна за това. Отчасти си виновен и ти, тъпако.

Той се засмя.

— Ами, сигурно. Обаче още не знам какъв го дириш при леярната.

— Той обича да излиза тук по това време на годината, защото нали тя умря тук. Та затова мислех да се поразровичкам тук и дойдох с колата, и тя закъса, и, разбира се, Иги тук го няма никакъв. Ти беше така любезен да ме закараш до вкъщи онази вечер. Ще почерпиш ли дамата два пъти?

Той се поумълча, а после попита:

— На други обаждала ли си се?

— Ти беше първият, за когото се сетих — отвърна Иг с гласа на Глена. — Хайде де, не ме карай да ти се моля. Дрехите ми са целите в кал и трябва да ги махна и да се изкъпя.

— Разбира се — каза той. — Добре. Стига да мога да те гледам. Как се къпеш, имам предвид.

— Зависи колко бързо ще стигнеш дотук. Аз седя вътре в леярната и те чакам. Има да ме бъзикаш, като видиш къде съм закъсала с колата. Като стигнеш тук, направо ще умреш.

— Нямам търпение — каза той.

— Побързай. Тук ми е доста страшничко сама.

— Обзалагам се. Няма никой, само призраците. Дръж се, идвам за теб.

Иг затвори, без да се сбогува. После се наведе и заоглежда изгорялото петно над пистата „Ивъл Канивъл“. Слънцето беше залязло, докато той не гледаше. Небето беше тъмнолилаво, с цвета на синя слива, и по него, като пробождания от карфици, изгряваха първите звезди. Най-сетне той стана и тръгна към леярната да се приготви да посрещне Лий. Спря се и прибра кръстчето на Мерин от дъбовия клон, на който го беше окачил. Взе и червената желязна туба за бензин. Още беше около четвърт пълна.