Джо Хил - Рога

Огледа черната си дълга сянка, която пълзеше нагоре по тухлената стена, и осъзна, че можеше да се прибере у дома, ако иска. С кръстчето на шията той отново притежаваше човечност, ако го искаше. Можеше да обърне гръб на двата последни дни, кошмарно време на болест и паника, и да стане онзи, който винаги е бил. Мисълта донесе със себе си почти болезнено чувство на облекчение, носеше му почти чувствена наслада: да бъде Иг Периш, а не дяволът, да бъде човек, а не ходеща пещ.

Все още размишляваше върху това, когато змията до количката вдигна глава, обляна от белите светлини на фарове. Някой идваше по пътя. Първата мисъл на Иг бе, че е Лий, който се връща да търси изгубеното си кръстче и други уличаващи го доказателства, които може да е оставил.

Но щом колата спря пред леярната, той я позна — очуканият смарагдовозелен сатурн на Глена. Виждаше я през вратата, която се отваряше два метра над земята. Тя слезе, развяла подире си воали от дим. Хвърли цигарата си в тревата и я смачка с върха на обувката си. Докато Иг беше с нея, беше отказвала цигарите два пъти — единият път за цяла седмица.

Иг я проследи през прозорците, докато тя заобикаляше сградата. Беше гримирана твърде силно. Тя винаги слагаше твърде много грим. Тъмновишнево червило, обемна накъдрена коса, сенки на очите и лъскави розови пайети на лицето. Не искаше да влиза вътре. Иг се досещаше по изражението на лицето ѝ. Под изрисуваната маска тя изглеждаше уплашена и нещастна, и хубава — с безхитростна, отчаяна хубост. Беше облечена с впити черни джинси с ниска талия, от които се подаваше цепката на задника ѝ, колан с капси и бяла блузка с гол гръб, която оголваше мекия ѝ корем и оставяше на показ татуировката на хълбока ѝ — главата на плейбойското зайче. Иг чувстваше болка, като я гледаше и виждаше как всичко това се съчетава в една отчаяна молба: пожелай ме, някой да ме пожелае!

— Иг? — извика тя. — Иги! Вътре ли си? Тук наоколо ли си? — Тя допря шепа до уста, за да усили гласа си.

Той не отговори и тя отпусна ръка.

Иг вървеше от прозорец към прозорец и я гледаше как крачи из бурените, докато заобикаляше към задната страна на леярната. Слънцето беше от другата страна на сградата — червено огънче на цигара, прогарящо бледата завеса на небето. Щом тя се приближи до пистата „Ивъл Канивъл“, Иг се промъкна навън през една отворена врата, заобиколи и се намери зад нея. Запромъква се през тревата под угасващата кехлибарена светлина на деня — една тъмночервена сянка сред многото. Тя беше с гръб към него и не забеляза приближаването му.

Щом стигна горния край на пистата, Глена забави ход — видя изгореното петно на земята, мястото на пожара, където земята се бе изпекла до бяло. Червената метална туба за бензин все още беше там, лежеше настрана сред шубраците. Иг продължи да се промъква по поляната зад нея и навлезе сред дърветата и храстите отдясно на пистата. На поляната около леярната все още беше привечер, но под дърветата вече се бе здрачило. Той неспокойно си играеше с кръстчето, търкаше го между палец и показалец и си мислеше как да подходи към Глена и какво да ѝ каже. Какво заслужаваше тя да ѝ даде?

Тя огледа изгорялото петно в пръстта, после — червената желязна туба и най-сетне — пистата, спускаща се към водата. Иг виждаше как тя сглобява отделните части, осмисля какво се е случило. Сега дишаше по-учестено. Дясната ѝ ръка бръкна в чантата.

— А, Иг — възкликна тя. — О, по дяволите, Иг!

Ръката ѝ се показа — държеше телефона.

— Недей — каза Иг.

Тя се олюля на пети. Телефонът ѝ, розов и гладък като калъф сапун, се изплъзна от ръката ѝ, падна на земята и отскочи в тревата.

— Какво, по дяволите, правиш, Иг? — възкликна Глена; докато си върне равновесието, чувствата ѝ от скръб бяха преминали в гняв. Тя се взря зад паравана от боровинкови храсти в сенките под дърветата. — Изкара ми ангелите! — Тя тръгна към него.

— Не мърдай от мястото си — нареди ѝ той.

— Защо не искаш да… — заговори тя, и млъкна. — С пола ли си?

Бледорозови лъчи пробиваха през клоните и падаха върху полата и голия му корем.

— О, Иг — въздъхна тя. — О, мило. — Тя направи още една крачка напред и той вдигна ръка.

— Не искам да се връщаш тук.

Тя не се приближи повече.

— Какво те води в леярната?

— Ти си обърнал дома ни с краката нагоре — каза тя. — Защо го направи?

Той не отговори, не знаеше какво да каже.

Тя сведе очи и прехапа устната си.

— Сигурно някой ти е казал за мен и Лий онази вечер. — Разбира се, не се сещаше, че тя самата му беше казала. Тя се принуди отново да вдигне очи. — Иг, съжалявам. Намрази ме, ако искаш. Сигурно така и ми се пада. Просто искам да съм сигурна, че си добре. — Притаила дъх, тя додаде тихичко: — Моля те, нека ти помогна.