Джо Хил - Рога

— А, Иг — каза той. — Здравей. Ще повярваш ли, че за малко забравих, че си тук?

Иг не отговори. Стоеше до леглото с хартиения плик.

— Тя е имала рак? — попита той.

Дейл извърна лице.

— Не искам да говоря за Мери — каза той. — Обичам я, но мисълта за нея и… и за всичко ми е непоносима. Брат ми, нали се сещаш… Не сме разговаряли от години. Но той има магазин за колела и джетове в Сарасота. Понякога си мисля, че мога да замина там, долу, да продавам колела за него и да зяпам момичетата по плажа. Той още ми изпраща картички за Коледа с покани за гостуване. Струва ми се, че понякога ми се иска да се махна от Хайди и от този град, и от тази ужасна къща, и от ядовете за гадния си прецакан живот, и да започна отначало. Ако няма Бог и няма причина за всичката тази болка, то може би ще мога да започна отначало, преди да е станало късно.

— Дейл — каза тихо Иг. — Тя казала ли ти е, че има рак?

Той поклати глава, без да я отлепя от възглавницата.

— Това е онези, генетичните заболявания, знаеш ли. Предава се в семейството. И ние не го научихме от нея. Нищичко не знаехме чак до след смъртта ѝ. Патологът ни каза.

— Във вестника изобщо не се споменаваше, че е имала рак — каза Иг.

— Хайди искаше да го напишат във вестника. Тя си мислеше, че това ще пробуди състрадание и ще накара хората да те мразят още повече. Но аз казах, че Мери не е искала никой да знае и ние трябва да уважим желанието ѝ. Не ни беше казала. А на теб каза ли ти?

— Не — отвърна Иг. Вместо това му беше казала, че те двамата трябвало да се срещат с други хора. Иг не беше прочел писмото от две страници в плика, но мислеше, че вече е разбрал. — По-голямата ви дъщеря, Риган… — каза той. — Никога не съм разговарял с вас за нея. Не смятах, че е моя работа. Но знам, че ви е било тежко да я загубите.

— Тя така страдаше — каза Дейл. Вдъхна странно, треперливо. — Болката я караше да говори ужасни неща. Знам, че голяма част от това, което говореше, не го мислеше. Тя беше такъв добър човек. Такова прекрасно момиче. Аз се опитвам да си я спомням такава, но си я спомням най-вече… най-вече каквато беше накрая. Тежеше едва трийсет и шест килограма, и трийсет килограма от тях бяха чиста омраза. Говореше на Мери непростими неща, знаеш ли. Мисля, че се вбесяваше заради това, че Мери бе толкова хубава, а… На Риган ѝ окапа косата, бяха ѝ направили… сещаш се, мастектомия, и операция, с която изрязаха част от червата ѝ, и тя се чувстваше… чувстваше се като Франкенщайн, като чудовище от филм на ужасите. Казваше ни, че ако я обичаме, сме щели да я задушим с възглавница, та да се свърши. Казваше ми, че сигурно се радвам, че умира тя, а не Мерин, защото винаги съм обичал Мерин повече. Опитвам се да изтласкам всичко това от ума си, но някои нощи се будя с мисълта за това. Или си мисля как загина Мери. Трябва да помниш как са живели, но гадостите като че избутват останалото. Сигурно за това си има някаква разумна психологическа причина. Мери следваше курсове по психология, тя щеше да знае защо гадостите оставят по-дълбока следа от хубавите неща. Ей, Иг! Вярваш ли, че приеха моето момиченце в Харвард?

— Да — отвърна Иг. — Вярвам го. Тя беше по-умна и от мен, и от вас, взети заедно.

Дейл изсумтя, все така извърнал лице.

— Ти ли няма да знаеш. Аз съм учил в двегодишен колеж — моят старец се бръкна само за толкова. Боже, как исках да съм по-добър баща от него! Той ми казваше кои курсове да избирам, и къде да живея, и какво да работя, след като завърших, за да му върна сумата. Разправях на Хайди, че се учудвам, дето той не дойде в спалнята ми в нашата брачна нощ, та да ме наставлява как да я оправя по одобрения от него метод! — Споменът го накара да се усмихне. — Това беше по времето, когато с Хайди можехме да се шегуваме за подобни неща. Преди да се побърка по Христос, у Хайди имаше веселяшка, мръснишка жилка. Преди светът да забие иглите си в нея и да ѝ изтегли всичката кръв… Понякога така ми се иска да я напусна, но тя си няма никого! Съвсем сама е… ако не броим Иисус, предполагам.

— А, за това не знам — каза Иг и изпусна бавен, парещ дъх; мислеше си как Хайди Уилямс бе свалила всичките снимки на Мерин, беше се опитала да натика спомена за дъщеря си горе, далече, в мрака и прахта. — Трябва да минете да я видите някоя сутрин, когато се труди за отец Моулд в църквата. Изненадващо. Според мен ще откриете, че тя… има много по-активни сношения с живота, отколкото ѝ се доверявате вие.

Дейл го изгледа въпросително, но Иг остана с каменно лице и не каза нищо повече. Най-накрая Дейл пусна тънка усмивчица и рече: