Джо Хил - Рога

— Лошите неща… — Дейл разтъркваше с два пръста дясното си слепоочие, поглаждаше го нежно. — Само че като те погледна, те не изглеждат толкова лоши. Изглеждат така, сякаш могат да бъдат… забавни . Например съм си мислел как когато довечера Хайди коленичи да се моли, трябва да седна на леглото пред нея и да ѝ кажа да ми духа, докато е там долу. Или следващия път, когато тя ми каже, че Бог не товари никого с бреме, което той не може да понесе, аз мога да ѝ фрасна един. И да я удрям, да я удрям, докато всичката светла вяра в погледа ѝ не угасне.

— Не. Няма да го направите.

— Или пък може да е хубаво да се скатая от работа днес следобед. Да си полежа час-два на тъмно.

— Това е по-добре.

— Да си подремна, а после да лапна пистолета и да приключа с тази болка.

— Не. И това няма да направите.

Дейл въздъхна треперливо и зави по алеята си. Семейство Уилямс притежаваха ранчо на една улица, еднакво унило като другите: едноетажни кутийки с квадратно дворче отзад и по-малко квадратче отпред. Тяхното беше бледозеленикаво — онзи цвят, в който боядисват някои болнични стаи, и изглеждаше по-зле, отколкото Иг си го спомняше. Виниловата ограда беше изпъстрена с кафяви петна от плесен там, където опираше в цимента, прозорците бяха прашни, а ливадата не беше косена от седмица. Улицата се печеше на лятната жега и нищичко по нея не помръдваше, и кучешкият лай надолу по нея бе звукът на топлинни удари, на мигрени, на ленивото жежко лято, което се клатушка към края си. Иг бе таял извратената надежда да види майката на Мерин, да разбере какви тайни крие тя, ала Хайди не си беше у дома. Никой по цялата улица като че ли не си бе у дома.

— Какво ще стане, ако се чупя от работа и проверя дали до обяд мога да се натряскам? Да видя дали няма да ме уволнят. Една кола не съм продал от шест седмици — само си търсят повод. Държат ме само от жалост.

— Ето на! — възкликна Иг. — Ей на това му казвам аз план.

Дейл го въведе вътре. Иг не внесе вилата — не смяташе, че сега му е нужна.

— Иги, ще ми сипеш ли едно питие от барчето? Знам, че си наясно къде е. Ти и Мери тайно измъквахте пиене от него. Искам да поседя на тъмно, да ми почине главата. Вътре в главата ми е каша.

Голямата спалня беше в края на къс коридор, застлан с шоколадовокафяви шаячни черги. По целия коридор бяха окачени снимки на Мерин — но сега ги нямаше. Вместо тях бяха окачени картини на Иисус. Иг се ядоса за първи път от сутринта.

— Защо сте махнали нея и сте сложили Него?

— По идея на Хайди. Тя махна снимките на Мери. — Дейл изхлузи черните си мокасини и тръгна надолу по коридора. — Преди три месеца тя опакова всички книги на Мери, дрехите ѝ, писмата ѝ от теб и ги набута на тавана. Сега стаята на Мери е домашният ѝ кабинет. Работи там — пълни пликове за християнски каузи. Прекарва повече време с отец Моулд, отколкото с мен, ходи на църква всяка сутрин и в неделя по цял ден. Държи картина на Иисус на бюрото си. Няма моя снимка, нито на някоя от мъртвите ѝ дъщери, но има картина на Иисус. Искам да я изгоня от къщи, като крещя подире ѝ имената на нейните дъщери. Знаеш ли какво? Трябва да се качиш на тавана и да свалиш кашона. Ще ми се да извадя всички снимки на Мери и Риган. Мога да замерям Хайди с тях, докато се разплаче. Мога да ѝ заявя, че ако иска да се отърве от снимките на дъщерите ни, ще трябва да ги изяде. Една по една.

— Това ми се вижда доста работа за такъв горещ следобед.

— Ще е забавно. Страшна веселба ще падне.

— Но не толкова освежително, колкото джин с тоник.

— Не — съгласи се Дейл. Бе застанал на прага на стаята си. — Ти ми го донеси, Иг. Направи го силен.

Иг се върна в кабинета — стая, която някога представляваше галерия на детството на Мерин Уилямс, пълна с нейни снимки: Мерин с бойна разкраска и облечена в кожи, Мерин на велосипед, ухилена и разкриваща уста, пълна с хромирана тел, Мерин с цял бански, покачена на раменете на Иг, Иг — до кръста потопен в река Ноулс. Всички тях вече ги нямаше, а стаята сякаш бе преобзаведена от брокер на недвижими имоти по най-баналния възможен начин за оглед в неделя сутрин. Сякаш никой вече не живееше тук.

Никой вече не живееше тук. Никой не живееше тук от месеци. Това бе само склад за вещите на Дейл и Хайди Уилямс, също тъй чужд на вътрешния им живот, колкото и една хотелска стая.

Но алкохолът беше там, където винаги е бил, в шкафчетата над телевизора. Иг сипа на Дейл джин с тоник — тоника взе от хладилника в кухнята, пусна вътре стръкче мента, отряза и резенче портокал и го набута сред бучките лед. На връщане към спалнята обаче едно въже, увиснало от тавана, забърса десния му рог и щеше да се закачи за него. Иг погледна нагоре, и…