Джо Хил - Рога

Когато Дейл отново се овладя, той посегна към ключовете, запали колата и излезе на шосето, като хвърли последен кос поглед към страничното огледало. Обърса бузи с китките си и пак си сложи очилата. Покара, после целуна палеца си и го допря до малкото момиченце на снимката с мотоциклета.

— Това беше неговата кола, Мери — каза; така наричаше той Мерин. — Изгоряла. Мисля, че вече го няма. Мисля, че лошият вече го няма.

Иг облегна едната си ръка на шофьорската облегалка, а другата — на съседната, промуши се между тях и се намести отпред до Дейл.

— Извинявай, че те разочаровам — каза той. — Боя се, че само добрите умират млади.

Щом Иг се провря отпред и се появи пред очите му, Дейл изгъргори от уплаха и се вкопчи поривисто във волана. Колата рязко свърна надясно към резервното платно с чакълена настилка. Иг залитна рязко към таблото и едва не се строполи на пода. Чуваше как камъни чукат и дрънчат по шасито. После колата паркира, Дейл изскочи от нея и побягна нагоре по шосето; тичаше и крещеше.

Иг се надигна. Не разбираше. Никой друг не беше побягвал с писъци, щом види рогата. Понякога им се искаше да го убият, но никой не побягваше с писъци.

Дейл изтича в средата на шосето, като поглеждаше през рамо към комбито и издаваше викове, смътно подобни на птичи крясъци. Една жена със сентра наду клаксона, когато профуча покрай него: „Разкарай се от пътя, по дяволите!“ Дейл залитна към банкета, тънка, изровена ивица пръст, граничеща с буренясала канавка. Пръстта поддаде под дясното му стъпало и той рухна долу.

Иг се намести зад волана и бавно потегли подире му.

Спря до него, когато Дейл се изправи несигурно на крака. Дейл отново хукна, този път в канавката. Иг натисна копчето и отвори прозореца откъм пътническата седалка, наведе се над нея и му извика:

— Господин Уилямс! Качете се!

Дейл не забави крачка — продължаваше да тича, задъхваше се, държеше се за сърцето. По челюстта му лъщеше пот. Панталонът му се беше цепнал отзад.

— Махай се! — извика Дейл; думите му се сливаха: Маайсе. — Маайсемощ! — Повтори го още два пъти, докато Иг осъзнае, че „мощ“ на езика на паниката означаваше „помощ“.

Иг погледна безучастно залепената на таблото картина на Христос, все едно се надяваше Великия И. Х. да го посъветва нещо, и тогава се сети за кръстчето. Погледна го — то висеше между ключиците му, полегнало леко върху голите му гърди. Лий не можеше да види рогата, докато носеше кръста; логично беше и когато Иг го носи, никой да не може да ги види и да почувства въздействието им, смайващо предложение, лек за недъга му. За Дейл Уилямс Иг си беше самият той — сексуалният убиец, смазал главата на дъщеря му с камък, току-що изскочил от задната седалка, облечен с пола и въоръжен с вила. Златното кръстче, окачено на врата на Иг, беше собствената му човечност, и тя гореше ярко в утринните лъчи.

Но неговата човечност не му бе от полза, нито в тази ситуация, нито във всяка друга. Нямаше полза от нея, откакто му бяха отнели Мерин. Всъщност тя беше слабост. Сега, когато вече бе свикнал, той предпочиташе да е демон. Кръстът бе символ на онова най-човешко състояние — страданието. А на Иг му бе втръснало от страдания. Ако трябваше да приковат някого на дърво, той искаше да е този, който държи чука. Той спря, откопча кръстчето и го прибра в жабката. После отново се изправи зад волана.

Ускори ход, за да изпревари Дейл, а после спря колата. Бръкна отзад, вдигна неловко вилата от задната седалка и слезе. Дейл тъкмо го отминаваше с препъване долу в канавката, затънал до глезените в кална вода. Иг направи две крачки подире му и хвърли вилата. Тя цопна в блатистата вода точно пред Дейл, и той писна. Отстъпи рязко назад, залитна и цопна шумно във водата. Зацапа наоколо, мъчейки се да се изправи. Дръжката на вилата стърчеше права над плитката вода и трепереше от силата на удара.

Иг се плъзна долу от банкета с цялата грация на змия, приплъзваща се между мокри листа, и хвана вилата, преди Дейл да успее да се изправи. Издърпа я от калта и насочи зъбците ѝ към него. Един рак се беше намушил на единия от тях и се гърчеше в предсмъртна агония.

— Стига толкова тичане. Качвайте се в колата. Имаме много да си говорим.

Дейл седеше в тинята и дишаше тежко. Той погледна дръжката на вилата, присви очи и се втренчи в лицето на Иг. Затули ги от слънцето с ръка.

— Махнал си косата. — Той се умълча, а после додаде, сякаш това го беше навело на тази мисъл: — И си пуснал рога. Господи. Ти какво си?