Джо Хил - Рога

Заобръща глава насам-натам и заоглежда профила си. Реши, че е самото въплъщение на романтичния и разгулен млад Асмодей.

Отражението му врътна глава и го изгледа лукаво.

— Ти защо ловиш риба тук? — попита дяволът във водата. — Та не пускаш ли ти въдици на хората?

— Хвани и пусни? — попита Иг.

Отражението му се разкриви от смях — мръсен, конвулсивен весел крясък, подобен на гарванов грак, стряскаш като гърмяща верига от увеселителни бомбички. Иг вдигна отривисто глава и видя, че в действителност бе само гракът на гарван, който се издигна над Ковчега и полетя надалеч ниско над реката. Иг се заигра с кичура на брадата си, малката си интригантска брадичка, заслушан в гората, в кънтящата тишина, и най-сетне долови и друг звук — гласове, които се носеха нагоре по реката. След малко се разнесе краткия, далечен вой на полицейска сирена, надалече оттук.

Иг се изкачи обратно по хълма, за да се облече. Всичко, което си бе донесъл в леярната, бе изгоряло в гремлина. Но се сети за мухлясалите стари дрехи, окачени по клоните на дъба на върха на пистата „Ивъл Канивъл“: изцапано черно палто със скъсана подплата, самотен черен чорап и синя дантелена пола, сякаш излязла от ранен клип на Мадона от осемдесетте. Иг смъкна мръсните дрехи от клоните. Нахлузи полата на хълбоците си, като си припомни правилото от пети стих на двайсет и втора глава на Второзаконие — че мъж не бива да се облича в женско облекло: всеки, който прави това, гнусен е пред Господа, твоя Бог. Иг приемаше сериозно своите отговорности на начеващ млад господар на Ада. Като ще е, да е — та ако ще залогът да е един фунт плът (по всяка вероятност, неговата собствена). Той нахлузи чорапа под полата, защото тя беше къса, а той — срамежлив. Последно надяна втвърдилото се черно палто с дрипавата мушамена подплата.

Иг тръгна — полата от синя дантела се люшкаше около бедрата му и правеше вятър на голия му червен задник, а той влачеше вилата в пръстта. Ала още не стигнал редицата от дървета, той забеляза вдясно проблясък на златиста светлина долу в тревата. Обърна се и затърси източника и тя проблесна отново и отново — жарка искра сред бурените, тя му изпращаше спешно и простичко послание: Тука бе, будала, погледни тука. Той се наведе и изрови от тревата кръстчето на Мерин. Беше топло — цяла сутрин се беше нагрявало на лъчите на слънцето, повърхността му бе покрита със стотици фини драскотини. Той го вдигна към носа и устата си — представяше си, че усеща по него уханието ѝ, но то нямаше никакъв мирис. Закопчалката пак се беше повредила. Той дъхна нежно върху нея, нагря я, за да размекне метала и със заострените си нокти изправи фината златна халка. Поогледа го още малко, после го вдигна и го окачи на врата си и закопча верижката на гърба си. Донякъде очакваше то да запращи и да го изгори, да се впие в червената плът на гърдите му и да остави черна пришка с формата на кръст, но то се отпусна леко върху тялото му. Разбира се, нищо нейно никога не би могло да му причини вреда. Иг вдъхна сладкия утринен въздух и продължи по пътя си.

Бяха намерили колата. Течението я беше завлякло чак до пясъчния нанос под моста „Олд Феър Роуд“, където местните хлапетии всяка година палеха огън, за да отбележат края на лятото. Гремлинът изглеждаше така, сякаш се беше опитал да излезе на брега на реката — предните му гуми се бяха врязали в мекия пясък, задницата му беше под водата. Няколко полицейски коли и една кола за буксир бяха спрели частично върху наноса срещу него. Други коли — патрулки, но и возила на местни селяндури, спрели да позяпат — се бяха събрали на чакълената площадка под моста. Още коли бяха паркирани на самия мост и хората се бяха наредили на перилата и гледаха надолу. Полицейските радиопредаватели пращяха и дърдореха.

Гремлинът не приличаше на себе си — боята се беше обелила от горещината, а желязното тяло под нея беше почерняло. Едно ченге, нахлузило рибарски ботуши, отвори вратата откъм предната седалка и от нея се изля вода. Една риба луна се изсипа с вълната, люспите ѝ засияха в цветовете на дъгата в лъчите на късното утро, и шляпна върху мокрия пясък. Ченгето с гумените ботуши я изрита в плитчината, тя се съвзе и се стрелна във водата.

Няколко униформени полицаи стояха в плътна групичка на наноса, пиеха кафе, смееха се и дори не поглеждаха колата. В хладния утринен въздух до Иг достигаха откъслеци от разговора им:

— Майната му, какво е? Сивик, според теб?

— Де да знам. Нещо вехто и скапано.