Джо Хил - Рога

Когато той я погледна пак, забеляза, че тя ще повърне. Нощта нещо се сбръчкваше и се изплъзваше от контрол. Тя щеше да се издрайфа в кадилакчето — мисъл, която откровено му беше противна. В болестта и последвалата смърт на майка му най-много му харесваше това, че те го оставиха единствен собственик на кадилака и ако Мерин се издрайфаше в него, щеше да се вбеси. Каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от вонята.

Забеляза, че отдясно наближава завоят към старата леярна и свърна от пътя по него, все така на скорост. Предната дясна гума се вряза в калта на отбивката и задницата поднесе настрани — маневра, която не беше за предпочитане с момиче, на което му се гади, на предната седалка. Като продължаваше да намаля скоростта, той насочи кадилака нагоре по изровения чакълен противопожарен път; храстите шибаха страните на колата, камъни се удряха в шасито. Верига, опъната напреки на пътя, изникна в светлината на фаровете и се втурна към тях; Лий не отпусна натиска върху спирачките, постоянно, равномерно. Най-сетне кадилакът изцвили и спря кротко, с броня точно до веригата.

Мерин отвори вратата и издаде сърдит бълващ звук, подобен на мокра кашлица. Лий тресна ръчната спирачка. И той се чувстваше поразтреперан — издразни се и се помъчи съзнателно да възвърне вътрешното си спокойствие. Ако възнамеряваше довечера да я спипа под душа, трябваше да действа стъпка по стъпка и да я води за ръка. Той можеше да я поведе нататък, накъдето бездруго вървяха и двамата, ала трябваше да овладее и себе си, и вехнещата нощ. Все още не се бе случило нищо непоправимо.

Той слезе от колата и я заобиколи; дъждът цопкаше около него и мокреше гърба и раменете на ризата му. Мерин беше стъпила на земята, главата ѝ висеше между коленете. Бурята вече утихваше, само кротко капеше сред листака, надвесен над черния път.

— Добре ли си? — попита той. Тя кимна. Той продължи: — Хайде да закараме Тери у тях, а после искам да дойдеш у нас и да ми разкажеш какво се случи. Ще ти сипя едно питие и ще можеш да си кажеш всичко. Ще ти олекне.

— He. He, благодаря. В момента искам само да остана сама. Трябва да си помисля.

— Не бива да оставаш сама тази нощ. В твоето състояние това ще е най-лошото нещо. Ей, и виж, ти трябва да дойдеш до нас. Поправих ти кръстчето. Аз, сам.

— Не, Лий. Искам само да се прибера, да се преоблека в нещо сухо и да остана сама.

Пак усети раздразнение — толкова ѝ бе присъщо да си мисли, че може да го мотае до безкрайност, да очаква той да я вземе от „Преизподнята“ и прилежно да я закара там, където тя поиска, без нищо в замяна — а после той отблъсна това чувство. Огледа я, с мократа пола и блуза, тя не спираше да трепери; после заобиколи към багажника. Извади сака със спортния си екип, занесе го и ѝ го предложи.

— Имам анцуг. Горнище, долнище. Сух е и е топъл, и не е изцапан с повръщано.

Тя се подвоуми, после пое дръжката на сака и излезе от колата.

— Благодаря ти, Лий. — Без да го поглежда в очите.

Той не пусна сака, вкопчен в дръжката, вкопчен в нея за миг — удържаше я да се отдалечи в нощта, за да се преоблече.

— Трябваше да го направиш, знаеш. Безумно беше да си мислиш, че ти би могла… Че който и да е от вас двамата би могъл…

— Искам само да се преоблека, става ли? — прекъсна го тя и издърпа сака от ръката му.

Мерин се обърна и се отдалечи с вдървена походка; тясната ѝ пола прилепваше по краката ѝ. Тя мина през лъчите на фаровете и блузата ѝ стана прозрачна като восъчна хартия. Заобиколи веригата и продължи навътре в тъмното, нагоре по пътя. Но преди да изчезне, тя извърна глава и изгледа Лий намръщено, с вдигната вежда, сякаш задаваше въпрос — или отправяше покана. Последвай ме. После се изгуби.

Лий запали цигара и я изпуши до колата, чудейки се дали ще е добре да тръгне след нея; не беше сигурен дали иска да навлезе в гората под погледа на Тери. Но след минута-две погледна и видя, че Тери се е изпънал на задната седалка, закрил очи с лакът. Беше си фраснал главата здравата, имаше червена драскотина близо до дясното слепоочие, а и преди това почти си беше изключил, накозил се беше така, че две не виждаше. Странно беше, че е тук, край леярната, където се беше срещнал за пръв път с Тери Периш в деня, когато той вдигна във въздуха голямата замразена птица заедно с Ерик Ханити. Сети се за джойнта на Тери и опипа джоба си за него. Може би две-три дръпвания щяха да успокоят стомаха на Мерин и да я накарат да поомекне малко.

Погледа Тери още малко, ала той не се размърда и Лий метна фаса в мократа трева и пое нагоре по пътя след нея. Проследи браздите в чакъла по един лек завой и нагоре по едно възвишение, и ето ти я леярната — на фона на небето, покрито с кълбящи се черни облаци. С издигащия се комин тя приличаше на фабрика, построена, за да произвежда кошмари в масови количества. Мократа трева блестеше, разлюляна от вятъра. Той си помисли, че тя може би се е изкачила нагоре към рушащата се крепост от черни тухли и сенки и се преоблича там, но после я чу да му подсвирква в тъмното, отляво.