Джо Хил - Рога

Тя се качи и отметна мокрите кичури коса от лицето си. Сърцевидното ѝ личице — все още момичешко — беше мокро и бяло и изглеждаше премръзнало, и Лий усети порив да я докосне, нежно да погали бузата ѝ. Блузата ѝ беше подгизнала, а сутиенът ѝ беше с десен на розички. И преди да се усети, той вече посягаше да я докосне. Но после погледът му се отмести и той съзря джойнта на Тери, масур, дебел колкото бишкота, на седалката, и го захлупи с длан, и го скри, преди да го е видяла.

И тя беше тази, която докосна него — леко допря ледените си пръсти до китката му. Той потрепери.

— Благодаря, че дойде да ме вземеш, Лий — каза тя. — Току-що ми спаси живота.

— Къде е Иг? — попита Тери с дебел, тъп глас и съсипа мига. Лий го погледна в огледалото за задно виждане. Беше се привел напред с разфокусиран поглед и притискаше слепоочието си с длан.

Мерин притисна китка към корема си, сякаш самата мисъл за Иг ѝ причиняваше физическа болка.

— Н-не знам. Тръгна си.

— Каза ли му? — попита Лий.

Мерин извърна глава и се загледа в „Преизподнята“, но Лий виждаше отражението ѝ в стъклото, виждаше как брадичката ѝ се сбръчква от усилие да не заплаче. Тя трепереше безпомощно, коленете ѝ почти се удряха едно в друго.

— Той как го прие? — не се сдържа да попита Лий.

Тя тръсна глава и каза:

— Може ли просто да тръгваме?

Лий кимна, излезе на шосето и обърна колата обратно нататък, откъдето бяха дошли. Виждаше остатъка от вечерта като поредица от ясно подредени стъпки: да закара Тери у тях, после, без приказки, да я откара в дома си, да ѝ каже, че трябва да съблече мокрите дрехи и да вземе душ със същия спокоен и решителен глас, с който тя беше му наредила да се изкъпе онази сутрин, когато майка му умря. Чак когато ѝ донесеше питие, той щеше полека да дръпне завесата, за да я погледа под струите, и вече щеше да се е съблякъл.

— Ей, момиче — рече Тери. — Искаш ли сакото ми?

Лий стрелна Тери със сърдит поглед в огледалото за обратно виждане — толкова се беше увлякъл в мислите за Мерин под душа, че почти беше забравил, че и Тери е там. Усети лек прилив на омраза към отракания, забавен, прочут, хубав и, общо взето, тъпоумен Тери, който се беше възползвал от минималния си талант, семейни връзки и известна фамилия и се бе сдобил с богатство и можеше да избира сред най-готините пички в страната. Струваше си да се пробва да накара Тери да пусне кранчето, да види дали няма начин да го накара да облее конгресмена с малко слава или поне с парички; но в действителност Лий никога не го бе харесвал особено — вресльо и свиня, която жадува за внимание, който беше излязъл от кожата си, за да унизи Лий пред Глена Никълсън още първия ден, когато се запознаха. Драйфаше му се, като гледаше как тоя зализан шибаняк омайва гаджето на брат си няма и десет минути, след като са скъсали, все едно това му се полагаше, сякаш имаше право. Лий посегна към климатика — ядосваше се на себе си, че не го е изключил по-рано.

— Няма нужда — каза Мерин, но Тери вече подаваше напред сакото си. — Благодаря ти, Тери. — Тонът ѝ беше толкова мазен и умилкващ се, че на Лий му се прииска да я зашлеви. Мерин си имаше качества, но по принцип и тя си беше жена като другите, възбудена и покорна пред високото положение в обществото и парите. Отнемете му попечителския фонд и фамилното име — и Лий се съмняваше дали тя изобщо би погледнала втори път жалкия Иг Периш. — Т-т-ти сигурно мислиш…

— Нищо не мисля. Спокойно.

— Иг…

— Сигурен съм, че Иг е добре. Не се безпокой.

Тя продължаваше да трепери силно — всъщност това малко го възбуждаше, начинът, по който се тресяха гърдите ѝ — но се завъртя и се пресегна към задната седалка.

— Добре ли си? — Когато тя си прибра ръката, Лий забеляза по пръстите ѝ кръв. — Трябва да му сложиш марля.

— Нищо му няма, не се шашкай — отвърна Тери и Лий изпита желание да зашлеви него . Вместо това натисна педала — бързаше да откара Тери у тях, да го разкара възможно най-бързо.

Кадилакът се издигаше и се спускаше, летеше по мокрия път и занасяше на завоите. Мерин се беше обгърнала с ръце под широкото сако на Тери и продължаваше да трепери яростно; блестящите ѝ, скръбни очи се взираха изпод оплетеното гнездо на косата ѝ, бъркотия от мокри червени сламки. Изведнъж тя посегна и сложи длан на таблото; ръката ѝ беше изпъната и вдървена, все едно щяха да изхвърчат от пътя.

— Мерин, добре ли си?

Тя поклати глава.

— Не. Д-да. Аз… Лий, моля те, спри. Спри тук. — Гласът ѝ беше изтънял от напрежение.