Джо Хил - Рога

Майка му и баща му бяха в предната стая и пак се караха. Или по-точно баща му си седеше с една бира и „Спортс Илюстрейтид“ и не отговаряше, а Кати се беше навела над него и му пилеше с тих, задавен глас. За кратко Лий усети съвършеното разбиране, обзело го, когато бе толкова голям, че можеше да поправи луната, и узна, че баща му всяка вечер ходеше в „Уинтърхаус“ не да пие, а да се вижда с една келнерка, и че те са си особено близки. Не че и двамата му родители споменаха нещо за келнерката — майка му беснееше заради бъркотията в гаража, заради това, че влязъл с ботушите във всекидневната, за своята работа. Обаче някак си келнерката беше онова, заради което се караха в действителност. Лий узна също и че след време — след няколко години може би — баща му ще ги напусне и няма да вземе Лий със себе си.

Това, че се караха, не го тревожеше. Тревожеше го радиото, което работеше някъде отзад и издаваше неблагозвучно трещене, като гърнета, захвърлени надолу по стълбите, докато някой съскаше и фучеше като завиращ чайник. Звукът му дращеше по нервите и той свърна към радиото, за да го намали, и чак когато посягаше към копчето за звука разпозна онази песен — „Вътрешният дявол“. Нямаше представа защо изобщо му е харесвала. В последвалите седмици Лий щеше да открие, че не понася почти никаква музика за фон, че песните вече му се струват безсмислени, те бяха просто бъркотия от вбесяващи звуци. Когато свиреше радио, той излизаше от стаята, предпочиташе тишината, която пасваше на собствените му мисли.

Виеше му се свят, докато се качваше по стълбите. Стените понякога като че пулсираха и го беше страх, че ако погледне навън, може да види как луната пак трепти в небето, и този път може и да не успее да я поправи. Струваше му се, че може би е най-добре да си легне, преди да е паднала. Каза „лека нощ“ от стълбището. Майка му не забеляза. На баща му пък му беше все тая.

Когато на другата сутрин Лий се събуди, калъфката на възглавницата беше омазана с петна от засъхнала кръв. Той я огледа без страх и без тревога. Миризмата, стар мирис на медни монети, беше особено интересна.

Минути по-късно вече беше под душа и погледна случайно надолу между краката си. Тънка червеникавокафява струйка се стичаше в потока и се завихряше в канала, все едно във водата имаше ръжда. Само че не беше ръжда. Вдигна разсеяно ръка към главата си, като се чудеше дали не се е порязал, когато падна от оградата предната вечер. Пръстите му се натъкнаха на меко място от дясната страна на черепа. Напипа нещо като малка вдлъбнатина и за миг сякаш някой изтърва сешоар под душа, където стоеше — мощен токов удар, от който светът светна и се превърна за миг във фотографски негатив. Когато гаденето от шока премина, той погледна ръката си и видя пръстите си, изцапани с кръв.

Не каза на майка си, че си е ударил главата — не му се струваше важно, нито обясни за кръвта по възглавницата, въпреки че когато тя видя изцапаното, се ужаси.

— Погледни това! — завайка се тя. — За нищо не става! Съвсем за нищо! — Стоеше насред кухнята с пропитата с кръв калъфка в ръка.

— Айде, спри се — обади се баща му, седнал на кухненската маса и подпрял глава с ръце, докато четеше спортните новини. Беше блед, брадясал и изглеждаше болнав, но въпреки всичко беше приготвил усмивка за своето момче. — На малкия му текнала кръв от носа, а пък ти се вайкаш, все едно е утрепал някого! Никого не е убил. — Бащата намигна на Лий.

— Поне засега.

Лий си беше приготвил усмивката за Мерин, когато тя отвори, ала тя не го оцени. Дори не го и погледна.

— Казах на Иг, че днес трябва да ходя в Бостън по работа на конгресмена и той ми заяви, че ако не те изведа някъде на хубава вечеря, вече нямало да ми е приятел — каза той.

Две момичета седяха на дивана и гледаха телевизия със звук, издут до дупка — повтаряха „Мъки на растежа“. Между тях и в краката им се трупаха камари от кашони. Жълтурки, като съквартирантката на Мерин. Съквартирантката седеше на облегалката на едно кресло и радостно вряскаше по мобилния си телефон. Лий като цяло нямаше особено високо мнение за азиатците — твари, живеещи на рояци, с мания за телефони и камери; въпреки че стилът „азиатска ученичка“ му допадаше — черни обувки с катарами, три четвърти чорапи и плисирани поли. Вратата към стаята на съквартирантката зееше и се виждаха още кашони, натрупани върху гол матрак.

Мерин огледа тази сцена с някаква учудена безнадеждност, после отново се обърна към Лий. Ако той знаеше, че тя ще е толкова неугледна, без грим, с немита коса, по развлечения си стар анцуг, щеше да пропусне гостуването. Хич не му го вдигаше. Вече съжаляваше, че е дошъл. Осъзна, че продължава да се усмихва, и се принуди да спре; потърси точната реплика.