Джо Хил - Рога

Но когато майката на Лий се наведе да го почеше зад ушите, котаракът я одра по опакото на ръката, продра в плътта ѝ дълги червени ивици. Тя изпищя и го ритна, той побягна и в бързината да офейка катурна кутията със сардини.

Тя ходи с бяла превръзка на ръката цяла седмица и ѝ остана грозен белег. Носи белезите от свадата с котарака до края на живота си. Следващият път, когато котаракът се измъкна от царевицата и замрънка за внимание, тя го замери с един тиган и той се шмугна обратно сред редовете.

Зад къщата им в Бъкспорт имаше десетина реда ниска, хилава царевица, засята на един акър. Не бяха я засяли родителите му, и те пръста си не помръдваха за нея. Те не бяха фермери, дори и към градинарство нямаха никаква склонност. Майката на Лий понабра някой и друг кочан през август и се опита да ги свари, но никой от тях не я ядеше. Беше безвкусна, жилава и твърда. Бащата на Лий се разсмя и заяви, че това било царевица за свинете.

През октомври стеблата бяха изсъхнали, кафяви и мъртви, много от тях бяха скършени и разкривени. Лий ги обичаше, обичаше аромата им в студения есенен въздух, обичаше да се промъква по тесните пътеки между редовете и листата да шумолят сухо около него. Години по-късно той си спомняше, че ги е обичал, макар и да не можеше да си припомни точно усещането за тази обич. За възрастния Лий Турно опитите да си спомни въодушевлението от царевицата бяха малко като да се опитва да се наяде със спомена за добра храна.

Къде си прекарваше котаракът основната част от деня, беше неизвестно. Не беше съседски. Ничий не беше. Майката на Лий разправяше, че е подивял. Тя произнасяше думата „подивял“ със същия съскащ, грозен тон, с който говореше и за „Уинтърхаус“, барът, в който бащата на Лий се отбиваше всяка вечер да удари едно (или две, или три) на път от работа за вкъщи.

Ребрата на котарака се брояха по страните му, черната му козина бе окапала на кичури и оставила непристойни петна от розова, крастава кожа, а косматите му топки бяха големи колкото топчета за игра, толкова едри, че се клатеха напред-назад и се удряха в задните му крака, докато вървеше. Едното му око беше зелено, другото — бяло, и заради него изглеждаше частично сляп. Майката на Лий нареди на единствения си син да не припарва до тази твар, нито да го гали — при никакви обстоятелства, и да не му се доверява.

— Той няма да се научи да те харесва — каза тя. — Минало е вече онова време, когато е можел да се научи на чувства към хората. Не го интересуваш нито ти, нито никой, и никога няма да бъде иначе. Идва само защото се надява, че ще му извадим нещо, и ако не го храним, ще престане да се мъкне.

Ала той не престана. Всяка вечер, щом слънцето залезеше, но облаците все още грееха от сиянието му, котаракът се връщаше да вие в задния им двор.

Лий понякога тръгваше да го търси — още щом се прибереше от училище. Чудеше се как ли прекарва той деня си, къде ли ходи и откъде идва. Лий се покатерваше на оградата, тръгваше по гредите и се взираше в царевицата за котарака.

Оставаше на оградата само докато майка му го забележеше и му креснеше да слиза. Оградата беше от разцепени греди — неодялани дървени трупчета, набити в разкривени колове, и заобикаляше целия заден двор, с все царевицата. Горната греда беше високо над земята, на височината на главата на Лий, и трупчетата се клатеха, когато той вървеше по тях. Майка му каза, че дървото било засегнато от сухо гниене и че някоя греда щяла да се разпадне под краката му, и после щели да го карат в болницата (баща му махваше пренебрежително с ръка във въздуха и казваше: „Що не го оставиш на мира да си изживее детството?“). Но той не можеше да се откъсне от нея — никое дете не би могло. Той не само се изкатерваше върху нея или вървеше по нея като по гимнастическа греда, а понякога дори търчеше по нея с разперени ръце, сякаш беше върлинест жерав, опитващ се да полети. Беше му хубаво да тича по оградата, коловете се клатеха под краката му, а кръвта в него пулсираше.

Котаракът се зае да побърква Кати Турно. Обявяваше пристигането си от царевичака с жален, фалшив вой, една-единствена рязка нота, която той пееше отново и отново, докато майката на Лий не издържаше и изскачаше от задната врата, за да го замери с нещо.

— За Бога, какво искаш? — кресна тя на черния котарак една вечер. — Няма да получиш храна, така че защо не се махнеш?

Лий не каза нищо на майка си, но си помисли, че знае защо котаракът продължава да се връща всяка вечер. Майка му грешеше в това, че бе убедена, че котаракът ги врънка за ядене. Лий обаче смяташе, че котаракът плаче за предишните собственици, за хората, които бяха живели в тази къща преди тях и които се бяха държали с него така, както той искаше. Лий си представи луничаво момиче, горе-долу на неговата възраст, с гащеризон и дълга, права червена коса, което изнася купичка с котешка храна за черния котарак и после сяда на безопасно разстояние, за да го гледа как яде, без да му пречи. И може би му пее. Представата на майка му, че котаракът е решил да ги тормози с неспирните си, пронизителни вопли, само за да види колко могат да издържат, се струваше на Лий недостоверна хипотеза.