Джо Хил - Рога

— Какво правиш, мамо? — попита Лий.

— Обаждам се.

— На кого щеше да се обадиш? — Докато говореше, той отбеляза яснотата в гласа ѝ и разбра, че бе се случило невъзможното — за момент тя бе изплувала от деменцията си.

Майка му впери продължително в него безизразните си очи, а после каза:

— Ти какво си?

Частично изплувала, все пак.

— Лий. Не ме ли познаваш?

— Ти не си Лий. Лий е навън и върви по оградата. Казах му да не го прави. Казах му, че ще си плати на дявола за това, но той не може да се удържи.

Лий пресече стаята и сложи слушалката обратно на вилката. Да остави работещ телефон почти в обсега ѝ беше идиотско нехайство, независимо от състоянието ѝ.

Ала щом се наведе напред да изключи телефона от контакта в стената, майка му се пресегна и го стисна за китката.

Лий едва се сдържа да не изпищи — толкова се изненада от свирепата сила в измършавелите ѝ, разкривени пръсти.

— Аз бездруго ще умра — каза тя. — Защо искаш да страдам? Защо просто не се отдръпнеш и не го оставиш да се случи?

— Защото нищо няма да науча, ако просто го оставя да се случи — отвърна Лий.

Той очакваше нов въпрос, но вместо това майка му заяви, почти със задоволство:

— Да. Правилно. Какво да научиш?

— Дали съществуват граници.

— На това какво мога да изтърпя? — попита майка му, и после продължи: — Не. Не, не е това. Говориш за границите на онова, на което си способен. — Тя отново се отпусна върху своите възглавници и Лий с изненада забеляза, че тя се усмихваше многозначително. — Ти не си Лий. Лий е на оградата. Ако пак го хвана да върви по тая ограда, ще усети опакото на ръката ми! Каза му се!

Тя вдъхна дълбоко и клепачите ѝ се затвориха. Той си помисли, че може би тя се успокоява и ще заспи — тя често изпадаше в несвяст светкавично, — но после тя пак заговори. В изтънелия ѝ старчески глас се долавяше нотка на размишление.

— Един път поръчах машина за еспресо по каталог. Мисля, че може да е бил „Шарпър Имидж“. Чудна дреболийка, с много меден обков. Чаках към две седмици, и тя най-сетне се появи на прага. Разрязах кутията, и ще повярваш ли? Вътре нямаше нищо освен опаковката. Осемдесет и девет долара за фолио с мехурчета и стиропор. Някой във фабриката за кафе машини сигурно е заспал. — Тя издиша продължително, доволно.

— И на мен… защо да ми пука? — попита Лий.

— Защото и с тебе е същото — отвърна тя, отвори огромните си, блестящи очи, извърна глава и се втренчи в него. Устните ѝ се разтеглиха в усмивка и показаха остатъка от зъбите ѝ — дребни, жълти и неравни, и тя избухна в смях. — Трябваше да си поискаш парите обратно. Изиграха те. Ти си само опаковка. Само хубава кутия без нищо в нея. — Смехът ѝ беше дрезгав, накъсан, задъхан.

— Стига си ми се присмивала — заяви Лий и това разсмя майка му още повече и тя не спря да се смее, докато Лий не ѝ би двойна доза морфин. После той отиде в кухнята и изпи едно Блъди Мери с много пипер. Ръката му трепереше, докато държеше чашата.

Лий усещаше силен порив да налее на майка си гореща кана солена вода и да я накара да я изпие до капка. Да я удави с нея.

Ала вместо това я остави на мира; даже една седмица полагаше особено внимателни грижи за нея, пускаше вентилатора по цял ден, сменяше ѝ редовно чаршафите, слагаше в стаята свежи цветя и държеше телевизора включен. Особено внимаваше да ѝ бие морфина по график, не искаше пак да ѝ просветне, когато сестрата беше в къщата. Да почне да разправя врели-некипели за това как я лекуват, когато е сама със сина си. Но тревогите му бяха безпочвени — умът на майка му така и не се проясни никога повече.

Той помнеше оградата. Не си спомняше много за двете години, през които бяха живели в Уест Бъкспорт, щата Мейн — например не помнеше дори защо се бяха преместили там, на това място на гъза на географията, малко градче, където родителите му не познаваха никого. Не си спомняше и защо са се върнали в Гидиън. Но помнеше оградата и подивелия котарак, който идваше от царевицата, и нощта, когато той попречи на луната да падне от небето.

Котаракът излизаше от царевичака на смрачаване. Втория или третия път, когато той се появи в задния им двор, мяцайки тихичко, майката на Лий излезе навън да го посрещне. Носеше консерва сардини, остави я на земята и зачака, докато котаракът се промъкваше все по-близо. Котаракът така нагъна сардините, като да не бе ял от дни — както и сигурно беше; преглъщаше сребърните риби в поредица от бързи, отривисти движения с главата. После той се уви плавно между глезените на Кати Турно и замърка доволно. Звучеше така, сякаш бе позабравил да мърка, сякаш беше отвикнал да е щастлив.