Джо Хил - Рога

Дъщерите на конгресмена обичаха Лий и когато го видяха да се задава по пътеката, изтичаха право при него. Кейли обви с ръце шията му, а Дейли му лепна целувка на бузата. Двайсет и една годишни, помургавели и щастливи, но и двете си имаха потулвани проблеми — препивания, анорексия, венерическа болест. Той също ги прегърна, подхвърли няколко шегички и обеща да излезе да играе крокет с тях, ако може, но при допира им кожата му настръхна. Те изглеждаха благовъзпитани и елегантни, но бяха гнусни като хлебарки в шоколадова глазура; едната дъвчеше дъвка и той се зачуди дали така прикриваше миризмата на цигари, на трева или на хуй. Той не би направил тройка с тях в замяна на една нощ с Мерин, която в някои отношения все още беше чиста, все още притежаваше тялото на 16-годишна девственица. Тя беше спала единствено с Иг, а доколкото Лий познаваше Иг, това изобщо не се броеше. Иг сигурно през цялото време издърпваше чаршафа между тях.

Жената на конгресмена посрещна Лий на вратата — дребна женица с изтънена прошарена коса и тънки устни, замръзнали в неподвижна усмивка от всичкия ботокс. Тя докосна Лий по китката. Те всички обичаха да го докосват — и жената на конгресмена, и децата му, все едно Лий беше някакъв тотем на късмета, заешко краче. Той това си и беше, и го знаеше.

— Той е в кабинета си — каза тя. — Много ще се радва да те види. Ти знаеше ли, та дойде?

— Знаех. Главоболие ли има?

— Ужасно.

— Е, добре — рече Лий. — Няма страшно. Докторът дойде.

Лий знаеше къде е кабинетът и тръгна нататък. Почука на плъзгащата се врата, но не изчака да му кажат да влезе, преди да я приплъзне назад. Лампите бяха угасени, светеше единствено екранът на телевизора, а конгресменът лежеше на дивана с мокра кърпа, навита на лента, на очите. По телевизията даваха „Оранжерията“. Звукът беше намален докрай, но Лий виждаше Тери Периш, седнал на бюрото си, да интервюира някакъв кльощав британец с черно кожено яке — сигурно някоя рокзвезда.

Конгресменът чу вратата, вдигна единия ъгъл на кърпата, видя Лий и се усмихна с половин уста. Той пусна обратно кърпата върху лицето си.

— Ето те и теб — рече конгресменът. — Почти бях решил да не ти оставям съобщение, защото си знаех, че ще се разтревожиш и ще дойдеш да ме видиш тази вечер, и не исках да те безпокоя в петък вечер. Бездруго отнемам твърде голяма част от живота ти. Сега трябваше да си някъде из града с момиче. — Той говореше с мекия, любвеобилен тон на мъж на смъртния си одър, обръщащ се към любимия си син. Не за първи път Лий го чуваше да говори така, нито за първи път се грижеше за него, когато той получаваше пристъп на мигрена. Главоболието на конгресмена беше тясно свързано с набирането на средства и ниските рейтингови показатели. Напоследък такива пристигаха на талази. Това го знаеха няма и дузина хора в щата, но в началото на следващата година конгресменът щеше да обяви, че ще се кандидатира за губернатор срещу титулярката, постигнала на последните избори съкрушителна победа, но в последвалите години рейтингът ѝ се беше сринал. Всеки път, когато нейният рейтинг на одобрение се вдигнеше с повече от три точки, се налагаше конгресменът да преглъща на сухо ибупрофен и да приляга. Никога не беше разчитал толкова на спокойствието на Лий.

— Такъв беше планът ми — каза Лий, — но тя ме заряза, а вие сте два пъти по-голям сладур, тъй че нищо не губя.

Конгресменът се разсмя дрезгаво. Лий седна на масичката за кафе, по диагонал от него.

— Кой е умрял? — попита Лий.

— Съпругът на губернаторката — отвърна конгресменът.

Лий се поколеба, а после рече:

— Олеле! Дано се шегувате.

Конгресменът пак повдигна кърпата.

— Той има болестта на Лу Гериг, амиотрофична латерална склероза. Сега са му поставили диагнозата. Утре ще има пресконференция. Идната седмица ще се навършат двайсет години, откакто са женени. Не е ли това просто ужас?

Лий беше готов за някакви ниски цифри от вътрешно гласуване, или може би да научи, че „Портсмут Хералд“ ще публикува неласкава статия за конгресмена (или за момичетата — такива бяха излезли немалко). Но му трябваше малко време, за да осмисли тази новина.

— Господи! — възкликна той.

— Точно това казах и аз. Започнало се с палец, който не спирал да трепери. Вече и двете му ръце треперят. Болестта очевидно се развива много бързо. Не знаеш в кой ден и в кой час ще те сполети, нали?

— Не, сър.

Поседяха в мълчание. Телевизорът работеше.

— Най-добрият ми приятел от гимназията… Баща му имаше същата болест — каза конгресменът. — Клетникът седеше в креслото си пред телевизора и се мяташе като риба на кука, и през половината време издаваше звуци, все едно Невидимият го души до смърт. Толкова ми е жал за тях. Направо не знам какво щях да правя, ако някое от моите момичета се разболее. Искаш ли да се помолиш за тях с мен, Лий?