Джо Хил - Рога

— Това вярно ли е? — попита Лий невярващо, въпреки че вече го знаеше.

— Мислиш ли, че като стане на трийсет и пет, ще смята, че съм го хванала в капана твърде млад? Мислиш ли, че ще се чувства прецакан и лишен от секса за забавление в гимназията и ще си фантазира за момичетата, които е пропуснал?

— Сигурен съм, че той и сега фантазира за други момичета — обади се съквартирантката на Мерин мимоходом, с притоплен джоб сандвич в едната ръка, а с другата държеше телефона до ухото си. Продължи към стаята си, влезе и затръшна вратата. Не защото се сърдеше, дори не осъзнаваше какво върши — просто беше от хората, които затръшват врати, без да забележат.

Мерин се облегна назад на стола си със скръстени ръце.

— Вярно или не? Това, което каза тя?

— Не насериозно. Както когато е заглеждал мацката на плажа. Може да му е приятно да мисли за това, но това е само мисъл, така че какво значение има, нали?

Мерин се наведе напред и каза:

— Мислиш ли, че Иг ще попреспи с някоя и друга мацка в Англия? За да го изкара от себе си? Или според теб ще смята, че предава по непростим начин мен и децата?

— Какви деца?

— Децата. Харпър и Чарли. Говорим за тях от времето, когато бях на деветнайсет.

— Харпър и Чарли?

— Харпър е момичето, кръстена на Харпър Лий. Любимата ми романистка, написала само една книга. Чарли — ако е момче. Защото Иг обича как казвам: „Чарли, ш’ма прощаваш.“ — Начинът, по който го каза, накара Лий да се подразни от нея. Тя изглеждаше разсеяна и щастлива, и по внезапно придобилия отнесеност поглед той се досети, че тя самата си ги представяше.

— Не — каза Лий.

— Какво „не“?

— Иг няма да те мами с други. Не и ако ти първа не преспиш с друг и се погрижиш той да разбере. Тогава да, сигурно. Може би. Да преобърнем това за малко — хрумва ли ти някога, че може би, като станеш на трийсет и пет, на теб ще ти се струва, че си изпуснала нещо?

— Не — отсече тя с безстрастна и незаинтересована увереност. — Не мисля, че някога, като стана на трийсет и пет, ще ми се струва, че съм изпуснала нещо. Това е ужасна идея, знаеш ли.

— Кое?

— Да изчукам някого само за да му кажа за това. — Тя не го гледаше, а се взираше през прозореца. — От тая мисъл ми призлява.

Странното е, че тя точно тогава изглеждаше, като че не ѝ е добре. За първи път Лий забеляза колко бледа е, тъмнорозовите кръгове под очите ѝ, изтощената ѝ коса. Ръцете ѝ правеха нещо с хартиената салфетка — нагъваха я на все по-малки и по-малки квадратчета.

— Добре ли си? Изглеждаш малко като да не ти е добре.

Ъгълчетата на устата ѝ трепнаха в полуусмивка.

— Мисля, че се разболявам от нещо. Ти не се тревожи. Щом няма да си пускаме езици, няма да прихванеш.

Беше вбесен, когато потегли час по-късно. Така действаше Мерин. Беше го подмамила в Бостън, подлъгала го беше да си въобразява, че ще са насаме заедно, а после отвори вратата по анцуг и с вид на притоплено лайно, съквартирантката ѝ се моткаше наоколо и бяха прекарали вечерта в приказки за Иг. Ако не му бе позволила да я целуне по гърдата преди две седмици и не му бе дала своето кръстче, той би си помислил, че изобщо не се интересува от него. Драйфаше му се от това, че го баламосват, драйфаше му се и от приказките ѝ.

Но щом премина по моста Заким, пулсът на Лий се забави и той задиша по-нормално, и му хрумна, че Мерин дори и веднъж не бе споменала блондинката — ледена кралица — за цялото време, докато той беше там. И друго му хрумна — че ледена кралица изобщо няма, съществуваше само Мерин, която проверяваше до каква степен може да го работи, да го кара да мисли постоянно.

Да де, той мислеше. Мислеше, че доста скоро Иг щеше да замине, както и нейната съквартирантка, и по някое време през есента той щеше да почука на вратата ѝ; и когато тя му отвореше, щеше да е сама.

Лий се бе надявал да остане до късно с Мерин, но едва минаваше десет, когато прекоси границата и навлезе в Ню Хемпшир, и забеляза, че има гласова поща от конгресмена. Конгресменът говореше със своя бавен, уморен, измъчен от мигрената глас и каза, че се надява утре сутринта Лий да се отбие да обсъдят някакви получени новини. Така го каза, че Лий реши, че той не по-малко би му се зарадвал и тази вечер, и вместо да хване шосе И-95 на запад, към Гидиън, той продължи на север и свърна по изхода за Рай.

В единайсет Лий спря на автомобилната алея на конгресмена, застлана с натрошени бели мидени черупки. Къщата — обширна бяла постройка в стил крал Джордж с портик с колони — се издигаше сред един акър безупречно окосена зелена ливада. Вън, на предния двор, под прожекторите, близначките на конгресмена играеха крокет с гаджетата си. На пътеката, до обувките с високи токчета на момичетата, стояха високи чаши за шампанско — те тичаха насам-натам боси. Лий слезе от кадилака, застана до него и се загледа в играта им — две гъвкави момичета с покафенели крака, по летни рокли; едната се наведе над чука си, а кавалерът ѝ се протегна изотзад и предложи помощта си — оправдание да се отърка о нея. Смехът на момичетата се носеше из въздуха с лек морски дъх, и самият Лий отново се почувства в стихията си.