Джо Хил - Рога

— За тъпак ли ме мислиш? Така ми се натискаше оная сутрин, когато тя издъхна, помпаше ми крака, докато тя лежеше мъртва в съседната стая!

— Какво съм правила? — Гласът ѝ се издигна, писклив и пронизителен. Тя вдигаше много шум, Тери можеше да чуе, Тери можеше да се запита защо се карат. Ръката на Лий обгърна вратовръзката, пъхната в обувката ѝ, той я стисна в юмрук и тръгна да се изправя. Мерин продължи: — За тогава, когато ти беше пиян и аз те прегърнах и ти почна да ми пускаш ръце ли ми говориш? Позволих го, защото ти беше съвсем превъртял, Лий, и нищо повече. Това е всичко . — Тя отново се беше разплакала. Закри очи с ръка, брадичката ѝ трепереше. Продължаваше да притиска спортното сако към гърдите си с другата ръка. — Ама че шибано! Как можа и през ум да ти мине, че ще скъсам с Иг, за да мога да чукам теб? По-скоро бих умряла, Лий. Бих умряла . Не го ли знаеш?

— Сега вече го знам, кучко — отвърна той, изтръгна сакото от ръцете ѝ, захвърли го на земята и надяна вратовръзката като примка на шията ѝ.

След като я халоса с камъка, Мерин спря да се мъчи да го избута, и той можеше да направи онова, което иска, и престана да затяга вратовръзката около гърлото ѝ. Тя извърна лице настрана, очите ѝ се подбелиха в орбитите, клепачите ѝ затрептяха странно. Струйка кръв потече изпод косата ѝ надолу по мръсното, изцапано лице.

Той си мислеше, че тя е в несвяст, твърде зашеметена, че да може да направи нещо, освен да го поема, докато я чукаше, но после тя проговори със странен, далечен глас:

— Всичко е наред — каза тя.

— Нали? — попита я той и заблъска още по-мощно, защото само така можеше да се задържи надървен. Не беше толкова хубаво, колкото си го беше представял. Тя беше суха. — Харесва ли ти, а?

Но пак я беше разбрал погрешно. Тя не говореше за чувствата си.

— Избягах — каза тя.

Той престана да ѝ обръща внимание и продължи да блъска между краката ѝ.

Главата ѝ се извърна леко и тя се втренчи в грамадната клонеста корона на дървото горе.

— Изкатерих се на дървото и се измъкнах — каза тя. — Най-сетне намерих обратния път, Иг. Добре съм. На сигурно място съм.

Лий се взря в клоните и трепкащите листа, но там, горе, нямаше нищо. Не можеше да си представи какво гледа тя и за какво говори, а не му се искаше да пита. Когато отново погледна лицето ѝ, нещо в погледа ѝ бе избягало, и тя не каза и дума повече, което беше добре, защото му беше писнало здравата от всичкото ѝ шибано дърдорене.

Рано-рано Иг взе вилата си от леярната и, все още гол, се върна на реката. Нагази във водата до колене и не помръдна, докато слънцето не се издигна високо в безоблачното небе и лъчите сгряха раменете му.

Не знаеше колко време е минало, когато забеляза една кафява пъстърва на около метър от левия си крак. Тя се рееше над пясъчното дъно, махаше с опашка насам-натам и се пулеше тъпо срещу крака му. Иг вдигна вилата — Посейдон с тризъбеца си, врътна пръта в ръка и я метна. Тя уцели рибата от първия опит, все едно години наред бе ловил риба с копие, все едно бе мятал вилата стотици пъти. Не беше много по-различно от хвърлянето на копие, на което беше учил децата в лагера „Галилея“.

Опече пъстървата с дъха си на речния бряг — облъхна я със задушаваща жега от дробовете си, достатъчно силна, че да вдигне мараня и да опърли мятащата се риба, достатъчно силна да изпържи очите му до цвета на сварени яйчени жълтъци. Все още не можеше да издишва огън като дракон, но предположи, че и това ще стане.

Доста лесно беше да предизвика жегата. Трябваше само да се съсредоточи върху някаква приятна омраза. Използваше най-вече онова, което бе видял в мислите на Лий — Лий, който бавно опича майка си във фурната на нейния смъртен одър, Лий, който затяга вратовръзката около гърлото на Мерин, за да ѝ попречи да вика. Спомените на Лий сега се тълпяха в главата на Иг и бяха като глътка киселина от акумулатор, отровна и изгаряща горчилка, която трябваше да бъде изплюта.

След като се наяде, той се върна на реката да се измие от мазнината на пъстървата, а водните змии се плъзгаха около глезените му. Той се потопи и се подаде навън, от лицето му капеше студена вода. Избърса с опакото на измършавялата си червена ръка очите си, за да ги измие, примига и се втренчи в реката, в собственото си отражение. Може би това бе някакъв трик на течащата вода, но рогата му изглеждаха по-големи и по-дебели в основата си, върховете им започваха да се закривяват навътре, сякаш щяха да се съберат над черепа му. Кожата му се беше изпекла до тъмен и плътен нюанс на червеното. Тялото му беше гладко и гъвкаво като тюленова кожа, черепът — гладък като дръжка на врата във формата на топка. Само копринената му козя брадичка, необяснимо как, не бе изгоряла.