Джо Хил - Рога

— Някой е решил да палне огъня с няколко дни по-рано…

Излъчваха лятно добро настроение, безгрижие и мъжко безразличие. Когато аварийната кола запали, потегли напред и задърпа гремлина навън, водата блъвна от счупените задни прозорци. Иг видя, че са махнали номера отзад. Сигурно и предният го нямаше. Лий се беше сетил да ги махне, преди да извлачи Иг от неговия комин и да го наблъска в нея. Полицията още не знаеше какво е открила, все още не.

Иг тръгна сред дърветата и най-сетне се нагласи върху скалите над една стръмна урва, за да наблюдава наноса сред боровете от разстояние двайсетина метра. Не поглеждаше надолу, докато не чу тих смях точно под него. Хвърли небрежно поглед нататък и видя Щурц и Посада в пълна униформа — стояха редом и всеки държеше кура на другия, докато уринираха в храсталака. Когато устата им се сляха, Иг трябваше да се хване за едно ниско дърво наблизо, за да не се катурне от скалите и се стовари право върху тях. Той се изкатери пак там, където не се виждаше.

Някой кресна:

— Щурц! Посада! Къде се затрихте бе, вашта мама? На моста ни трябват хора!

Иг отново надникна над скалата, за да ги проследи, когато си тръгнат. Той бе възнамерявал да ги насъска един срещу друг, а не да ги накара да си паднат един по друг, ала въпреки това, общо взето, не беше изненадан от този изход. Може би това беше най-старото дяволско правило — на греха винаги може да се вярва, че ще разкрие най-човешкото в човека, колкото за добро, толкова и за лошо. Чу се шепот и шумолене, докато двамата мъже си нагласяха дрехите, и смехът на Посада, а после те тръгнаха обратно.

Иг се премести по-нагоре на склона, където имаше по-добър изглед и към пясъчния нанос, и към моста, и точно тогава видя Дейл Уилямс. Бащата на Мерин стоеше на парапета сред другите зяпачи — мъж с пепеляво лице и ниска подстрижка, облечен с раирана риза с къси ръкави.

Гледката на опечената кола като че омагьосваше Дейл. Той се облягаше на ръждясалия парапет, преплел дебелите си пръсти, и се взираше в нея с поразено, отсъстващо изражение. Ченгетата може и да не знаеха какво са открили, ала Дейл знаеше. Дейл разбираше от коли, от двайсет години ги продаваше и познаваше тази кола. Той не само я беше продал на Иг, но и му беше помогнал да я потегне и я беше виждал на своята автомобилна алея почти всяка вечер шест години подред. Иг не можеше да си представи какво вижда сега Дейл, докато гледа от моста обгорялата развалина на гремлина върху наноса убеден, че дъщеря му за последно се е возила в нея.

На моста и от двете му страни бяха паркирани коли. Дейл стоеше в източния му край. Иг тръгна по хълма измежду дърветата по посока на шосето.

Дейл също се раздвижи. Дълго време той просто стоеше там и се взираше в изгорялата черупка на гремлина, докато водата се изливаше от нея. Онова, което най-сетне го извади от транса, беше гледката на едно ченге — беше Щурц, — което слизаше надолу по хълма, за да озапти тълпата. Дейл се запромъква между другите зяпачи бавно, като воден бивол, за да слезе от моста.

Когато Иг стигна края на гората, той забеляза колата на Дейл — синьо БМВ комби; позна, че е неговото, по пробните временни номера на сервиза. Беше паркирано в резервното платно на чакълената алея, в сянката на няколко бора. Иг изскочи чевръсто от гората, качи се отзад и затвори вратата и се настани там с вилата на колене.

Задните стъкла бяха затъмнени, но това нямаше значение. Дейл бързаше и не погледна към задната седалка. Иг разбра, че може би не му се искаше да го видят да се мотае тук. Ако направите списък на хората в Гидиън, които най-много искат да видят Иг Периш жив изгорен, Дейл със сигурност би бил сред първите петима. Търговецът на коли отвори вратата и се пъхна зад волана.

Той свали с една ръка очилата си, а с другата затули очи. Известно време просто седеше там и дишаше кротко, на пресекулки. Иг изчака — не му се искаше да го прекъсва.

На таблото бяха залепени картинки. Едната беше с Иисус — живопис, Иисус със златната си брада и отметнатите назад златни коси се взираше вдъхновено в небето, а зад него златни лъчи пробиваха облаците. „Блажени плачещите — гласеше надписът, — защото те ще се утешат.“ До нея беше залепена с тиксо снимка на Мерин на десет години, седнала зад баща си на задната седалка на мотоциклета му. Беше с авиаторски очила и бяла каска с червени звезди и сини ленти като на състезателите, и го обгръщаше с ръце. Хубава жена с черешова коса стоеше зад мотора с ръка върху каската на Мерин и се усмихваше срещу обектива. Отначало Иг си помисли, че е майка ѝ, после осъзна, че е твърде млада и че това трябваше да е сестрата на Мерин, която бе умряла, докато са живели в Роуд Айлънд. Две дъщери — и двете вече ги нямаше. Блажени плачещите, защото те ще бъдат изритани в топките веднага щом се опитат да осигурят резерва. Това го нямаше в Библията, но може би трябваше да го включат.