Джо Хил - Рога

— Лий — каза тя и той я видя, на шест метра встрани от пътя.

Тя стоеше под едно старо дърво — кората му се белеше и отдолу се показваше мъртвата, бяла, покрита с петна от проказа дървесина. Беше нахлузила сивия му анцуг, но притискаше спортното сако на Тери към слабите си голи гърди. Гледката беше еротичен шок, приличаше на фантазия по време на мастурбация в ленив следобед — Мерин с бледите си рамене и тънки ръце, и призрачни очи, полугола и разтреперана сред гората, чака него, само него.

Спортният сак беше в краката ѝ, мокрите ѝ дрехи, сгънати, бяха оставени отстрани, обувките ѝ с токчета — грижливо поставени върху тях. В едната обувка беше пъхнато нещо — мъжка вратовръзка, изглежда, нагъната многократно. Колко обичаше тя да сгъва разни неща. На Лий понякога му се струваше, че тя го нагъва години наред на все по-малки и по-малки гънчици.

— В сака ти няма горнище — каза тя. — Само долнище.

— Вярно, забравих — каза той. Вървеше към нея.

— Е, кофти — възкликна тя. — Дай ми ризата си.

— Искаш да се съблека? — попита той.

Тя се опита да се усмихне, но издиша, кратко и нетърпеливо.

— Лий… Извинявай, аз просто… Не съм в настроение.

— Не. Не си, разбира се. Имаш нужда от питие и от някого, с когото да поговориш. Ей, имам трева, ако наистина ти трябва нещо за отпускане. — Той вдигна джойнта нагоре и се усмихна, защото почувства, че точно тогава тя имаше нужда от усмивка. — Хайде да отидем у нас. Щом тази вечер не си в настроение, друг път.

— Какво говориш? — Тя се намръщи, веждите ѝ се сключиха. — Искам да кажа, че не съм в настроение за комедии. Ти за какво настроение говориш?

Той се наведе напред и я целуна. Устните ѝ бяха мокри и студени.

Тя се дръпна и стреснато отстъпи назад. Сакото се изхлузи и тя го улови, за да го задържи на място, между тях двамата.

— Какво правиш?

— Искам само да ти е по-добре. Ако си нещастна, за това отчасти съм виновен и аз.

— Ти за нищо не си виновен — каза тя. Гледаше го с широко отворени, учудени очи, и по лицето ѝ се изписа ужасно прозрение. Толкова приличаше на личицето на малко момиченце. Погледнеш ли я, лесно можеше да си представиш, че не е на двайсет и четири, а все още на шестнайсет, все още недокосната. — Не скъсах с Иг заради теб. Това нямаше нищо общо с теб.

— Само че сега ние можем да бъдем заедно. Не беше ли тази причината за цялото това изпълнение?

Тя отстъпи още една несигурна крачка, лицето ѝ доби недоверчиво изражение, устата ѝ зейна, сякаш се готвеше да закрещи. Мисълта, че тя може да се разкрещи го разтревожи и той усети порив да пристъпи напред и да ѝ запуши устата. Но тя не се разкрещя. Разсмя се — напрегнат, невярващ смях. Лий се намръщи — за миг му се стори се, че изкуфялата му майка му се присмива: „Трябва да си поискаш парите обратно.“

— Ебаси! — възкликна тя. — Ох, Боже… Ебаси. Лий, никак не му е времето за тъпанарски шеги.

— Съгласен съм — каза Лий.

Тя се втренчи в него. Измъчената, объркана усмивка на лицето ѝ угасна, горната ѝ устна се вдигна присмехулно. Грозна, присмехулна гримаса на отвращение.

— Това ли си мислиш? Че аз съм скъсала с него… за да мога да се чукам с теб ? Ти си му приятел . И мой приятел. Нищо ли не разбираш?

Той направи крачка към нея и посегна към рамото ѝ, и тя го отблъсна. Той не го очакваше, петите му се препънаха в корен и той тупна по задник върху мократа, корава земя.

Лий вдигна очи към нея и усети как нещо в него се надига, някакъв гръмогласен рев, влак, задаващ се през тунел. Не я мразеше заради нещата, които говореше, въпреки че и това си беше достатъчно гадно — да го разиграва месеци наред, години всъщност, а после да му се подиграва, че я желае. Но я мразеше най-вече заради погледа ѝ. Този поглед, изпълнен с погнуса, острите зъбки, които се показваха изпод повдигнатата горна устна.

— А за какво тогава сме говорили? — попита Лий търпеливо, нелепо, от мястото си върху мократа пръст. — Какво обсъждахме през целия последен месец? Мислех, че ти искаш да се чукаш с други. Мислех, че си узнала някакви неща за себе си, за чувствата си, които трябва да си изясниш. Неща за мен.

— О, Боже — възкликна тя. — Божичко, Лий.

— Канеше ме на вечери. Пишеше ми мръсни есемеси за някаква митична блондинка, която дори не съществува. Звънеше ми по всяко време да разбереш какво правя, как съм. — Той протегна ръка и я положи върху прилежно сгънатите ѝ дрехи. Готвеше се да стане.

— Тревожех се за тебе, простако! — викна тя. — Майка ти почина съвсем скоро!