Джо Хил - Рога

Бих предпочела да пропусна всичкото това, благодаря. Но още не зная как да го направя, как да умра. Иска ми се Бог да намери начин да стори с мен това изведнъж, когато не го очаквам. Да ме качи на някой асансьор и после да направи така, че въжето да се скъса. Двайсет секунди полет — и край. Може би като бонус да падна върху някоя гад. Например върху асансьорен техник педофил или нещо такова. Ще е готино.

Боя се, че ако ти кажа за болестта си, ти ще се откажеш от своето бъдеще и ще ме помолиш да се омъжа за теб, и аз ще проявя слабост и ще се съглася, и тогава ти ще бъдеш прикован към мен и ще гледаш как режат парчета от мен, и аз се топя и оплешивявам и те прекарвам през ада, а после бездруго ще умра и докато стане това, ще съсипя най-хубавото в теб. Ти толкова искаш да вярваш, че светът е добър, Иг, че хората са добри. И знам, че когато съм тежко болна, аз няма да мога да бъда добра. Ще стана като сестра ми. Аз нося това в себе си, аз знам как да наранявам хората, и може би няма да съм способна да се сдържа. Искам ти да запомниш доброто в мен, а не най-ужасното. На твоите любими хора трябва да е позволено да запазят най-лошото за себе си.

Ти не знаеш колко е трудно да не разговарям с теб за всички тези неща. Това е причината да ти пиша, предполагам. Защото имам нужда да поговоря с теб, а това е единственият начин. Обаче разговорът е малко едностранчив, нали?

Ти така се вълнуваш, че заминаваш за Англия, че ще се потопиш до шия в света. Помниш ли онази история, която ми разказа — за пистата „Ивъл Канивъл“ и за количката за пазаруване? Такъв си ти всеки ден. Готов да полетиш чисто гол надолу по стръмния скат на собствения си живот и да се хвърлиш в човешкия поток. Да спасяваш хората, давещи се в несправедливост.

Аз мога да те нараня точно толкова, че да те отблъсна. Не ми се иска, но ще е по-милостиво, отколкото да оставя тази болест да се разиграе.

Искам да си намериш някое момиче с долнопробен кокни акцент, да я отведеш в апартамента си и да я скъсаш от чукане. Някоя неморална, начетена сладурана. Не толкова хубава като мен — чак толкова щедра не съм, но ще е добре да не е грозотия. А после се надявам тя безсърдечно да те зареже и ти да се хванеш с някоя друга. По-свястна. Сериозна, грижовна и от семейство без наследствена обремененост с рак, сърдечни болести, Алцхаймер или всякакви други гадости. Освен това се надявам тогава аз отдавна да съм мъртва, та да не ми се налага да узнавам нищо за нея.

Знаеш ли как искам да умра? На пистата „Ивъл Канивъл“, докато сама се нося шеметно надолу със своя количка. Бих могла да затворя очи и да си представя ръцете ти, обвити около мен. И после да се нахакам в някое дърво. „Тя така и не разбрала какво я сполетяло“ Ето така. Много бих искала да вярвам в Евангелието от Мик и Кийт, където не мога да получа онова, което искам — а това си ти, Иг, и нашите деца, и нашите нелепи блянове, — но поне да получа онова, от което имам нужда, а то е бърз и внезапен край и знанието, че на теб ти се е разминало.

А ти ще си намериш някоя яка и добричка, майчински тип жена, която ще ти роди деца, и ще бъдеш чудесен, щастлив, енергичен баща. Ще видиш целия свят, всяко негово кътче, ще виждаш болката и донякъде ще я облекчиш. Ще имаш внуци и правнуци. Ще преподаваш. Ще ходиш на дълги разходки в гората. На една от тези разходки, на много стари години, ти ще се намериш на едно дърво, в чиито клони има къщичка. Аз ще те чакам там. Ще те чакам на светлината на свещи в нашата въображаема къщичка на дървото.

Много точки и тирета станаха. Това тук са два месеца труд. Когато започнах да пиша, ракът беше колкото грахче в гърдата ми, и по-малко от грахче под лявата мишница. Сега, в заключение… ами, от дреболиите, мамче, някой ден се получават големи неща 19 19 Песен на Брус Спрингстийн. .

Не съм убедена дали наистина имаше нужда да пиша толкова много. Сигурно можеше да си спестя много усилия и просто да препиша най-първото послание, което ти изпратих, като ти присветвах с моето кръстче: НИЕ. Това казва почти всичко. Ето ти и останалото: обичам те, Иги Периш.

След като прочете последното писмо на Мерин, и го остави настрана, и пак го прочете, и пак го остави, Иг се измъкна от своя комин — искаше да се махне поне за малко от миризмата на сгурия и пепел. Застана в съседното помещение и вдъхна дълбоко привечерния въздух, и тогава осъзна, че змиите този път ги нямаше. Беше сам в леярната… или почти сам. Една-единствена змия, гърмящата змия, лежеше на кълбо до количката, спеше, завита на тлъсти примки. Той се изкушаваше да отиде при нея и да я погали по главата, дори направи една крачка към нея, но после спря. „По-добре не“ — помисли си, и погледна кръстчето на шията си, а после отмести поглед и се втренчи в сянката си, която пълзеше нагоре по стената в последните червени отблясъци на деня. Видя сянката на мъж, дълга и кльощава. Още усещаше рогата на слепоочията си, усещаше теглото им, върховете, които разрязваха разхлаждащия се въздух, но сянката му показваше единствено самия него. Ако сега отидеше при змията, с кръстчето на Мерин на шията, помисли си той, имаше голям шанс тя да забие зъби в него.