Джо Хил - Рога

Иг потръпна. Това почти не можеше да понесе — да чуе друг човешки глас, който му предлага помощ, да чуе глас, изпълнен с обич и загриженост. Беше демон едва от два дни, но времето, когато той знаеше какво е да те обичат, сякаш съществуваше в някакъв мъгляв спомен от отдавна загърбеното минало. Изумяваше го, че разговаря с Глена съвсем нормално, това бе обикновено чудо, простичко и хубаво като чаша студена лимонада в горещ ден. Глена не бе обзета от импулс да изкаже най-страшните си и най-срамни пориви; нейните гузни тайни си бяха просто тайни. Той отново докосна кръстчето на шията си — кръстчето на Мерин, което го обграждаше в малък, драгоценен кръг от човечност.

— Как разбра, че ще ме намериш тук?

— Гледах местните новини, докато бях на работа, и видях онова за изгорялата кола, дето я намерили на наноса. Телевизионните камери бяха много назад и не можех да видя дали е гремлина, а репортерката каза, че полицията не била потвърдила марка или модел. Но просто имах предчувствие, лошо предчувствие. И затова се обадих на Уайът Фармър, помниш ли го Уайът? Той залепи брада на братовчед ми Гари, като бяхме хлапетии, за да види дали няма да им дадат да си купят бира.

— Помня. Защо му се обади?

— Видях, че аварийната кола на Уайът изтегля останките от колата от наноса. Той сега с това се занимава. Има си собствен автосервиз. И реших, че той ще може да ми каже каква е била колата. Той каза, че била толкова изгоряла, че и те още не били разбрали, защото нямало по какво да се прецени, освен по шасито и вратите, но си мислел, че е хорнет или гремлин, по-скоро гремлин, защото в днешно време те се срещали по-често. И аз си помислих, о, не, някой ти е запалил колата. После се запитах дали ти не си бил вътре, когато се е запалила. Помислих си дали не си се самозапалил. Знаех, че ако е така, ти би го направил тук. За да си по-близо до нея. — Тя пак го погледна смутено и уплашено. — Разбирам защо си разпердушинил дома ни…

— Твоят дом. Никога не е бил наш.

— Аз се опитах да го направя наш.

— Знам. Мисля, че ти правеше всичко, което е по силите ти. Аз — не.

— Защо запали колата си? Защо си тук, облечен с… това нещо? — Ръцете ѝ бяха свити в юмруци, притиснати до гърдите. Тя се мъчеше да се усмихне. — О, миличък! Изглеждаш така, сякаш си минал през ада на земята.

— Би могло да се каже.

— Хайде, качи се в колата ми, Иг. Ще се върнем в апартамента, ще махнем тая пола, ще те изкъпем, и пак ще заприличаш на себе си.

— И пак ще си продължим постарому?

— Да. Съвсем постарому — отвърна тя.

Точно в това беше проблемът. С кръстчето на шията той пак можеше да си бъде, какъвто бе преди, можеше да си върне всичко, стига да искаше — ала не си струваше. Ако ще изживяваш ада на земята, то бе за предпочитане да си един от дяволите. Иг посегна зад врата си, разкопча кръстчето на Мерин и го окачи на един клон горе, после разтвори храстите и излезе на светло, за да го види тя такъв, какъвто бе сега.

В първия миг Глена се уплаши. Тя отстъпи, олюлявайки се, крачка назад, токчето ѝ потъна в меката пръст и се извъртя и тя едва не си навехна глезена, преди да възвърне равновесие. Устата ѝ се отвори, за да нададе писък, истински писък като от филмите на ужасите, мъчителен вой, изтръгнал се от дълбините на душата ѝ. Но писъкът не прозвуча. Почти веднага закръгленото ѝ хубаво личице се отпусна и отново стана гладко.

— На теб ти беше гадно преди — изрече дяволът.

— Гадно ми беше — съгласи се тя и по лицето ѝ отново се прокрадна скръб.

— Всичко.

— Не — възрази тя. — Имаше и едно-две неща, които обичах. Беше ми хубаво, когато се любехме. Ти затваряше очи и аз знаех, че мислиш за нея, но не ми пукаше, защото аз можех да те накарам да се почувстваш добре, и това беше хубаво. Обичах и да приготвяме заедно закуската в събота сутрин, голяма закуска с бекон, яйца и сок, а после да гледаме тъпа телевизия, и ти сякаш беше щастлив да седиш до мен по цял ден. Но ми беше гадно от това, че бях наясно, че аз никога няма да имам за теб никакво значение. Гадно ми беше, че нямаме бъдеще, гадно ми беше и да те слушам как говориш за смешните неща, които казвала тя, и за умните неща, които вършела. Не можех да се конкурирам с нея. Никога нямаше да съм способна.

— Ти наистина ли искаш аз да се върна в апартамента?

— Дори аз самата не искам да се върна. Мразя този апартамент. Мразя да живея там. Искам да се махна. Искам да започна отначало някъде другаде.

— Къде другаде би могла да отидеш? Къде ще можеш да си щастлива?