Джо Хил - Рога

Той смяташе, че на Лий ще му е нужен поне половин час да стигне дотук, даже и повече, ако идваше чак от Портсмут. Като че нямаше много време, но това го радваше. Колкото повече му се налагаше да мисли за онова, което трябваше да извърши, толкова по-малко вероятно беше са го извърши.

Иг беше заобиколил и излязъл пред леярната и тъкмо смяташе да се набере и прехвърли през отворената врата в грамадното помещение, когато чу зад гърба си боботенето на кола по изровения път. Ледена вълна от адреналин се надигна у него и го изпълни с мраз. Нещата се развиваха бързо, но чак толкова бързо бе невъзможно, освен ако Лий вече не беше подкарал колата, когато Иг му се обади и по някаква причина се беше запътил насам. Само че не беше големия червен кадилак на Лий, а черен мерцедес, и кой знае защо зад волана му седеше Тери Периш.

Иг се сниши в тревата и подпря четвърт пълната туба за бензин на стената. Толкова беше неподготвен да види брат си — тук и сега , — че му беше трудно да възприеме гледката. Брат му не можеше да бъде тук, защото досега самолетът на Тери трябваше да се е приземил в Калифорния и Тери да е излязъл в полутропическата жега, под тихоокеанското слънце на Ел Ей. Иг му беше казал да замине, да се поддаде на онова, което желаеше най-много — да си духне под опашката, — и това трябваше да е достатъчно.

Колата зави и забави ход, докато приближаваше сградата, запълзя през високата жилава трева. Щом видя Тери, Иг се вбеси и разтревожи. На брат му не му беше тук мястото и нямаше никакво време да се отърве от него.

Иг подтичваше покрай бетонната основа и се спотайваше. Стигна до ъгъла на леярната и мерцедесът изскърца покрай него, ускори крачка и се вкопчи във вратата откъм пътническото място. Отвори я и скочи вътре.

Тери го погледна, изкрещя и се дръпна към вратата, опипвайки с ръка за копчето за отключване. После позна Иг и престана.

— Иг! — възкликна той задъхано. — Ти какво… — Погледът му попадна върху мръсната пола, после се вдигна към лицето му. — На какво си се направил, ебаси?

Иг отначало не разбра, не разбираше защо Тери е шокиран. После усети кръстчето, което продължаваше да стиска в дясната си ръка с верижка, увита около пръстите. Държеше кръста и той заглушаваше излъчването на рогата. Тери виждаше Иг, какъвто си беше — за пръв път, откакто се беше върнал у дома. Мерцедесът се тресеше и газеше напред през високите летни бурени.

— Искаш ли да спреш, Тери? — попита Иг. — Преди да сме се сурнали по пистата „Ивъл Канивъл“ и цопнали в реката?

Кракът на Тери напипа спирачката и той спря колата.

Двамата братя седяха заедно на предните седалки. Дъхът на Тери излизаше забързан през отворената уста. Той дълго зяпа Иг с блуждаещо, слисано изражение. После се засмя. Смехът му беше треперлив, ужасен, но устните му трепнаха нервно и почти се извиха в усмивка.

— Иг. Ти какво правиш тук… в този вид?

— И аз това те питам. Ти какво правиш тук? Днес имаше полет.

— Ти откъде…

— Трябва да се махнеш оттук, Тери. Нямаме много време — докато го изричаше, огледа пътя в огледалото за задно виждане. Лий Турно щеше да пристигне всеки момент.

— Време преди какво? Какво ще стане? — Тери се поколеба, после додаде: — Какво си я навлякъл тая пола?

— Точно ти от всички хора би трябвало да разпознаеш една препратка към Мотаун, когато я видиш, Тери 21 21 Мотаун — музикална звукозаписна компания от Детройт, основана през 1960 г.; през 60-те години тясно свързана със соул музиката. Оригиналът на песента „Дявол в синя рокля“ на Шорти Лонг е издаден през 1964 г. именно от „Мотаун“. .

— Мотаун? Говориш безсмислици.

— Да бе, да. Казвам ти, че ти трябва да се измиташ оттук. Какво по-смислено от това? Ти си се сбъркал да попаднеш не където трябва точно когато не трябва, Тери.

— Какви ги говориш? Плашиш ме! Какво ще стане? Защо постоянно поглеждаш в огледалото за обратно виждане?

— Очаквам някого.

— Кого?

— Лий Турно.

Тери пребледня.

— О… — възкликна той. — О… Защо?

— Знаеш защо.

— О… — възкликна отново Тери. — Ти знаеш. А кол… колко знаеш?

— Всичко. Че ти си бил в колата. Че си изпаднал в несвяст. Че той те е подредил така, че да не можеш нищо да кажеш.

Ръката на Тери беше върху кормилото, палците му мърдаха нагоре-надолу, кокалчетата му бяха побелели.

— Всичко. А откъде знаеш, че той идва насам?

— Знам.

— Ти ще го убиеш — каза Тери. Не беше въпрос.

— Очевидно.