Василий Аксьонов - Поколение на зимата

След това предложение Борис Никитич, както бе започнало да му се случва, се обиди едва ли не до сълзи. Обиди се и се разсърди. „Прости ми, Мери, но имам впечатление, че постоянно ме изпитваш! Какво означава това? Още веднъж искаш да покажеш, че съм боклук, че никога не мога да кажа «не» на онова, което мразя, и «да» на това, което обичам. Това ли искаш да кажеш?“

Мери умолително притисна ръце до гърдите си: „Защо говориш така, Бо, мили мой?! Кой, ако не аз, знае какъв кръст носиш! Как мога да те изпитвам? Зададох ти въпроса като на най-близък и мъдър човек. Просто и аз не знам. Страхувам се: ами ако навредим на децата, обяснявайки им за Христос…“

Борис Никитич веднага разбра всичко и се засрами от обидчивостта си. Прегърна старата си приятелка, обля го топла вълна на нежност. „Прости ми, Меричка, за избухването. Това емоционално напрежение, с което живеем всички… Знаеш ли, струва ми се, че сега не е нужно да запознаваме децата с религията, трябва да поизчакаме. Те са много откровени, лесно се палят, а в тяхното положение това може да им навлече беда. Знам, че религията ти е станала по-близка и това ти помага. Повярвай, и мен самия понякога ме тегли към някой таен храм.“

Днес всеки храм беше таен и сега той стоеше пред него. В тази тържествена вечер на сталинския парламент „Василий Блажени“ също беше осветен и сякаш беше придобил нов обем в прозрачната нощ. Както сега пишеха за него по вестниците: „Влиза в историческия ансамбъл на Червения площад.“ Явно вече се бяха отказали от плановете за събарянето му. Казват, че след взривяването и стрелбата с оръдия по храма „Христос Спасител“ въпросът с „Василий Блажени“ бил решен, но неочаквано главният архитект на столицата се разбунтувал: „Ако искате да взривявате «Василий Блажени», взривявайте го заедно с мен.“ Синклитът на вождовете, пак според слуховете, бил смутен, отложили решението, а сетне директивата била сменена на „запазване на историческите ансамбли“.

На Борис Никитич неудържимо му се прииска да се прекръсти пред храма. Ей тъй, както онзи архитект, да отправи предизвикателство към всички, да си свали шапката и да се прекръсти. Свали си шапката, все едно, че за секунда му е станало топло, и се прекръсти под палтото, ситно, но три пъти. В тази му срамежливост се таеше не само съветският страх, а и цялото му позитивистко възпитание, което баща му Никита му беше дал с одобрението на дядо му Борис. Сега на това възпитание май му се виждаше краят. Червеният вихър, който идваше иззад тези зъбчати стени, подкопаваше вярата в „рациото“, в „тържеството на човешкия разум“, дори в нищо невиновната еволюционна теория. Философията се бе разклатила, страстно му се искаше да акостира до някакви други, съкровени брегове.

Неочаквано някакъв човек изпревари професора, приповдигна шапка и каза на английски:

— Excuse me, sir, by any chance, do you speak English? 71 71 Извинете, сър, случайно не говорите ли английски? — Бел.пр.

Борис Никитич се слиса. Това беше толкова неочаквано, че той дори леко се олюля и се подпря с бастуна си в паветата. Английски тук, близо до тези стени, близо до… Сталин? Като че ли въздухът на това място не би трябвало да пропуска подобни звуци.

— Yes, I do 72 72 Да. — Бел.пр. — промълви той като ученик.

Непознатият приятелски се усмихна. Градов смутено му отговори с усмивка. О, Боже, какъв незнаен непознат бе пред него, какъв шокиращ чужденец!

— Would you be so kind, sir, to give me a few minutes? I am American journalist 73 73 Ще бъдете ли така добър, сър, да ми отделите няколко минути? Аз съм американски журналист. — Бел.пр. — каза Рестън. Беше много радостен: каква сполука — да поговори с руски интелигент от старата школа без помощта на преводачите от ВОКС!

Без да отговори на въпроса, Борис Никитич залитна настрана и рязко закрачи, едва ли не побягна, ами да, именно побягна надалеч. Американски журналист! Какво става, пак ли ме подлагат на изпитание, и то на такова ужасно изпитание! Да говоря без посредник с чужденец, при това с журналист, когато синовете ми са в затвора, когато самият аз отивам в тяхното леговище, когато съм на две крачки от Сталин… не, това е прекалено!

Стремително се движеше към Спаската врата, сякаш търсеше скривалище зад нея. Наложи се обаче да спре — пред вратата червеноармейци проверяваха депутатските удостоверения. Чак тук се опомни, овладя дишането си и избърса с длан потта от челото си. Страхливец и роб, каза си той. Позор. Зад него, направо над рамото му, мъжки глас сочно произнесе: „Браво, професоре. Точно така трябва. Мотаят се тука всякакви и душат.“ Градов не се обърна и мина под арката. Сянка на сова се мярна над него в късия ехтящ тунел.