Василий Аксьонов - Поколение на зимата

Рестън не се решаваше открито да изразява тези мисли в статиите си. Заради изказванията си за съветския режим отдавна в ляволибералните кръгове си беше спечелил репутацията на „реакционер“. Към които преди сам се причисляваше! Западната интелигенция отхвърляше расовата, затова пък лесно кълвеше на класовата примамка. Поне с намеци, с посочване на сходства той се стараеше да прокара идеята за почти пълната идентичност на двата режима. Уви, либералите не можеха да схванат тази проста мисъл. Дори избягалият от нацистите Фойхтвангер ръкопляскаше на болшевиките. Позволяваше да го правят на глупак с „откритите процеси“. Наистина засега Сталин все още не притиска евреите, но ще стигне и дотам. Писателите обаче с редки изключения не виждат същността, а наближаваха страшни събития. Без никакво съмнение двата режима, независимо че сега взаимно се проклинат, в най-близко време щяха да се сближат. А след още някое време щяха да ударят Запада. Германската индустрия и руските ресурси — атлантическата цивилизация нямаше да издържи подобен удар. В света щеше да се установи режим, в който нямаше да има нито леви, нито десни либерали. С думата „либерал“ гестаповците и чекистите щяха да си бършат задниците.

За какъв дявол пристигнах тук, нима всичкото това не го знаех и без да пътувам до Москва? За какъв дявол непрекъснато се мъкна в тази страна? Какво ме привлича? Дори любовница нямам тук. Жените хукват да бягат веднага щом разберат, че съм американец. Чистките, разстрелите и лагерите като че ли вече са убили всичко живо тук. И дърветата изглеждат наплашени до крайност. Преди все още можеше да се поговори с някого на улицата, можеше отчасти да се разчита на преводача. Сега преводачите на ВОКС всяка минута са под немигащото око на ЧК. Обикновените хора не могат да скрият, че смятат тези преводачи за действащи офицери от ЧК. Какво ще преведат и какви ще бъдат последиците за събеседника? Така и не си седнах на задника да науча руски през тези години, пияница и мързеливец такъв. За какъв дявол пак съм се домъкнал и ходя като глухоням по тези улици, че и не съм сам, а винаги с опашка. Май само сега поради по-широкото пространство са се откъснали…

С тези мисли известният на Запад политически наблюдател Таунсенд Рестън стигна до паважа на Червения площад, по който се беше разхождал още в самото начало на повествованието ни заедно със „сменящия жалоните“ професор Устрялов, безследно изчезнал сред плетеницата на така и несменилите се жалони. Площадът бе излизан до последната прашинка, изметен така като че ли неотдавна не бяха валели снегове. В прозрачното тъмносиньо небе ясно се очертаваха осветените от силни лампи кули и зъбчати стени, вееха се знамена. Както винаги, огромните портрети на вождовете създаваха у Рестън усещане за сюрреалистичност.

По целия площад поединично и на групи, без да бързат, вървяха хора. Всички в една посока — към вратата на Спаската кула. Преди обикновено се редяха послушно на опашка пред ленинското тяло, спомни се Рестън, а сега пред мавзолея нямаше никого с изключение на караула. Какво ли ставаше? Аха, съобрази той, отиват на сесията. Вървяха депутатите, „господарите на страната и съдбата си“, както му бяха обяснили във ВОКС.

Хората се движеха весели, закръглени, топло или дори прекалено топло облечени. Немалко бяха азиатците, точно те се движеха на малки групички. Сред фигурите и лицата, отразяващи изключителната простота на народните избраници, Рестън изведнъж забеляза и лице на интелигент. Възрастен човек с мека шапка и чудесно старо палто, очила, брадичка, с бастун в ръката. Помисли си — защо да не поговори с този господин? Възможно беше да знае чужди езици…

Човекът беше Борис Никитич Градов, депутат във Върховния съвет на СССР, избран от трудещите се от Краснопресненския район на Москва. Отиваше на тържествената сесия в Кремъл и си припомняше сутрешния разговор с жена си.

Момчетата бяха на училище, а Верулка — в детската градина. Мери и Агаша им подготвяха изненада — украсяваха новогодишната елха. Както винаги, чудесното дръвче докара Слабопетуховски. Играчки имаше в изобилие. Децата щяха да се върнат, да ахнат и да затанцуват. Осиротели при живи родители, на тях особено им бяха необходими такива празници.

Мери неочаквано хвана мъжа си за копчето и го замъкна в кабинета. „Слушай, Бо, дали да не обясним на децата какво е коледна елха, що за празник е, откъде е дошъл, изобщо всичко, а?“