Василий Аксьонов - Остров Крим

Всеки знае в центъра на Симферопол сред неговите безумни архитектурни експресии оня дързък в простотата си и подобен на подострен молив небостъргач на вестник „Руски куриер“. В началото на нашето повествование виждаме в края на една доста неспокойна редакционна нощ в края на текущото десетилетие или в началото на бъдещото (зависи кога ще излезе книгата) издателя редактор на този вестник, 46-годишния Андрей Арсениевич Лучников, в личните му покои, в „гълъбарника“. С тази приятна думичка ергенът Лучников с удоволствие наричаше своя плейбойски пентхауз.

Лучников лежеше на килима в йогистката поза на абсолютния покой и се мъчеше да си се представи като перце, като облаче, за да може после, а и изобщо, един вид да отлети от 80-килограмовото си тяло, но нищо не излизаше, в главата му непрекъснато се превърташе редакционният боклук, по-специално неразбираемите съобщения от Западна Африка, които постъпваха в телетипите на ЮПИ и РТА: дали марксистките племена пак нападат Шаба, или, обратното, отбор европейски главорези е атакувал Луанда. Половин нощ се занимаваха с тези бъркотии, звъняха на собствения си кореспондент в Айвъри, но не разбраха нищо със сигурност и се принудиха да дадат за набор неясното „Според неопределени съобщения, получавани от…“.

На всичко отгоре последва абсолютно неочаквано телефонно обаждане от личен характер — бащата на Андрей Арсениевич го помоли да отиде при него, и то непременно днес.

Лучников разбра, че нищо няма да излезе от медитацията, стана от килима и започна да се бръсне, загледан как според законите на съвременната архитектура слънцето разполага утринни сенки и ивици светлина по пейзажа на Симфи.

След икономическия бум в началото на четирийсетте, когато градската управа обяви някогашното забутано градче, разположено върху унили сиви хълмове, за състезателен терен на най-смелите световни архитекти, днес столицата на Крим можеше да смае въображението на кой да е турист.

Въпреки ранния час площадът на Барона беше претъпкан с баровски автомобили. Уикенд, сети се Лучников и едва тогава започна активно да се „включва“ със своя питър турбо, да засича отляво и отдясно, да прескача от лента в лента, докато не излетя на познатата уличка, по която обикновено стигаше до Подземния възел, и не спря както винаги пред светофара, където както винаги се прекръсти. И в този момент го парна нещо не толкова обичайно: пред какво се прекръсти? Вместо познатата стара черква „Вси светии, възсияли над земята руска“ в края на уличката имаше някаква овална сфера. Значи пред светофара си се прекръстил, говедо такова? Съвсем са ми паднали капаците покрай тая моя Идея, с вестника, вече цяла година не съм ходил да видя отец Леонид, кръстя се пред светофари.

Този негов навик да се кръсти, щом види православни кубета, страхотно развеселяваше новите му познайници в Москва, а най-умният му приятел — Марлен Кузенков, дори го увещаваше: „Андрей, та ти си почти марксист, но дори не и от марксистка, ами от чисто екзистенциална гледна точка е смешно да ползваш тези наивни символи“. В отговор Лучников само се подхилваше и всеки път, когато видеше златен кръст в небето, бързичко, уж формално, сторваше кръстния знак. Макар именно той да се самобичуваше заради формалността, заради суетността на живота си, заради отдалечаването си от Храма. И ето че сега се ужаси, задето се бе прекръстил чисто и просто пред някакъв светофар.

В душата му се надигна мътно парене като от стомашни киселини — махмурлийско следствие от вестникарската нощ. Симфи не оставя дори носталгията на своя територия. Светлините се смениха и след минута Лучников разбра, че именно овалната, пронизана от светлина сфера сега е черквата „Вси светии, възсияли в земята руска“, последният шедьовър на архитекта Уго ван Плюс.

Автомобилното стадо заедно с Лучниковия питър бавно започна да се стича в Подземния възел — плетеница от тунели, огромна пътна детелина, по която колите въртяха, докато накрая на висока скорост изскачаха на необходимия им фриуей от кримската магистрална система. По принцип подземното движение беше организирано така, че колите да набират все по-висока скорост и да се изнасят върху изпружените гръбнаци на магистралите със стрелки, сочещи вече втората половина на скоростомерите.