Василий Аксьонов - Поколение на зимата

— Не си ли женен, Сандро? — попита тя.

— Къде ти — въздъхна той. — Приятелите ти изчезват и ти го очакваш всяка минута, нима ти е до женене? И любовница е сложно да имаш в такива обстоятелства.

— Аха, любовница! — подхвърли Сава.

— Да, да — кимна няколко пъти Сандро. — Моята вечна мъчителка. Нина я познава.

— Той има предвид живописта си — обясни Нина. — Какво рисуваш сега, Сандро?

— Риби, птици, дребни фигурки на еленчета, късчета от пейзажа, предмети, свързани с храненето, всичко в някакви фантастични комбинации. Общо взето, достатъчно, за да ми се припише формализъм. Аз — нали знаеш как е? — понякога отнасям две-три навити платна на леля си в Баку. Може пък нещичко да се запази.

— Май все пак вълната започна да спада — обади се Сава, — личи си, когато живееш в многоетажна сграда.

— Чуйте ме, приятели!

В речта на Сандро, съпроводена с жестикулации, понякога се мяркаха някакви странни движения, имащи нещо общо с театъра на марионетките. Така и сега той се обърна наляво и надясно, тоест към Нина и Сава, държейки ръцете си сгънати в лактите с дланите нагоре.

— Чуйте ме, художникът винаги е глупав, интелектуално изостанал човек. Не разбирам какво става. Исторически, философски не намирам обяснение на тези неща. Не може ли да ми обясните?

— Сава може да ти го обясни, има собствена теория — подхвърли Нина.

Сава започна:

— Цялата съвременна история на Русия изглежда като редуването на последователни вълни. Това са вълните на възмездието. Февруарската революция е възмездие за нашата висша аристокрация заради нейното високомерие и тъпо равнодушие към народа. Октомври и Гражданската война са възмездие за буржоазията и интелигенцията заради налудничавия призив към революция и подстрекателство на масите. Колективизацията и разкулачването са възмездие за селяните заради жестокостта им в Гражданската война, избиването на духовенството, заради масовата анархия. Сегашните чистки са възмездие за революционерите заради насилието над селяните… Не е възможно да се предвиди какво ни чака занапред, но логично може да се предположат още няколко вълни, докато приключи целият цикъл на лъжливи стремежи…

Сандро замислен направи няколко крачки и се обърна към Сава:

— Знаете ли, Сава, готов съм да приема теорията ви.

— Но това е метафизика — с известна лукавост рече Нина.

— Точно така! — възкликна Сава.

Няколко минувачи се обърнаха към него. До един афиш стоеше човек с бастун и лула между зъбите, очевидно чужденец — те сега бяха редки гости в Москва, затова мигновено се различаваха сред хилядната тълпа, — извади лулата от устата си и внимателно ги погледна.

— Нещо се развикахме — усети се Нина. — Забравихте ли, че „живеем, не усещайки под себе си страната, думите ни не се чуват и на десет крачки, а където стигат за половин разговорче, там ще ти припомнят кремълското планинарче“?

— Не е ли от Осип? — попита Сандро.

— Да, и казват, че това му е струвало живота — отвърна Нина.

— Нима Осип?…

— Не се знае точно, но във всеки случай е там.

Сандро бързо се прекръсти.

— Кръстиш ли се, Сандро? — тихо попита Нина.

Той се смути и не отговори.

Чужденецът — американският журналист Таунсенд Рестън, дълго гледа след тази тройка, докато гърбовете им не се скриха зад пелената от сняг и мяркащите се заснежени минувачи. Току-що беше пристигнал, хвърли куфара си в „Национал“ и излезе на първата си вечерна разходка. Тези разходки преди му предоставяха ключа за забележителните му статии. Фалшът, който беше очаквал да види, все пак го порази, тъй като вече явно бе придобил устойчиви постоянни форми и на никого, с изключение на него, не му изглеждаше като фалш. Още по-невероятно бе да се видят сред този общ зловещ театър сравнително млади хора, които бавно вървяха по течението на тълпата, потънали в сериозен, тъжен и съвсем чужд на фалша разговор. През тези години Рестън така и не бе научил руския и затова не можеше да улови и капка смисъл, но самият вид на тази троица легна върху още празните страници като някакъв епиграф.

Няколко дни преди Нова година в Големия кремълски дворец беше насрочена сесия на току-що избрания Върховен съвет. Едва ли не след скандал във ВОКС Рестън получи пропуск за първото тържествено заседание. Знаеше, че нищо няма да види от балкончетата за чуждестранния печат, с изключение на президиума, меко аплодиращите вождове и ликуването в залата. Впрочем колега от „Таймс“ му беше казал, че там действително нищо друго няма да има освен меко аплодиращи вождове и ликуващи депутати. Да, мислеше си Рестън, тук нещата вече бяха вързани здраво. Напразно понякога обиждаха болшевиките като „червени фашисти“, те бяха много по-сурови от италианските оперетни злодеи. Май по-скоро Мусолини би могъл да бъде наречен от някого в яда си „черен болшевик“. Само един в света би могъл да се равнява с Йосиф — Адолф. Двадесетият век процъфтява в две форми на възхитителен социализъм — класов и расистки.