Василий Аксьонов - Поколение на зимата

В последния момент преди да затръшне вратата, забеляза, че Агаша се кръсти и Мери след нея. И двете са доволни, помисли си той. Много доволни, ако не и щастливи. Макар и временно, но катастрофата бе отминала, опората нямаше да рухне.

„Стана по-добре да се живее, стана по-весело да се живее!“ — гласеше късото изречение, или по-точно твърдение, а може би по-скоро точно наблюдение, изписано с огромни червени букви по прозорците на Централната поща и обградено с електрически крушки. Следваше името на внимателния наблюдател — И. Сталин, и неговият гигантски портрет. Точно на него се приписваше всичко — подобряването и по-нататъшното повеселяване на живота. Това се отнасяше особено за витрините на магазините на улица „Горки“. Както пишеха във вестниците: „Има с какво да се похвалят московските гастрономи в тези предновогодишни дни!“ И гирлянди колбаси, и пити кашкавал, пирамиди консерви аншоа, щедри купчини бонбони, обвити със сребро гърла на бутилки като парад на императорски кирасири. Затова и човешката руменина по-живо се мяркаше сред падащия сняг, и смехът беше станал някак по-вкусен, и очичките изглеждаха по-бойки. „На световните конкурси от всички най-добре звучат съветските цигулки, от всички най-ярко блестят усмивките на съветските весели момичета…“

Уви, в нашето семейство все още бяха останали изроди, които не се радваха на нищо. Трима такива вървяха нагоре по главната магистрала на столицата, двама прилични на външен вид мъже и една дори привлекателна жена. И тримата пушеха в движение — това е то интелигенцията. Бяха Сава Китайгородски, Нина Градова и старият й приятел от тифлиските времена, художникът Сандро Певзнер.

Току-що бе пристигнал иззад планините и веднага се отби при Нина, която толкова години беше мечтал да види, а споменът за нея не се бе замъглил нито с вино, нито с романи, нито с живопис. Много се вълнуваше как ще го посрещнат омъжената Нина и нейният съпруг лекар, но те го посрещнаха прекрасно, едва ли не сърдечно, веднага му показаха, че е „свой“, тоест човек от техния кръг, на когото вярват и от когото очакват ответното доверие. Сава каза, че ще отиде за „гориво“, Сандро естествено като грузинец не му позволи да тръгне сам на тази благородна експедиция, тогава и Нина се залепи за тях, така че решиха и тримата да се разходят, да покажат на южняка новия център на Москва.

В магазина се разигра малко неприлична сцена. Сандро не позволяваше на никого да плаща. Забелязал Нина при касата, втурваше се към нея с пачка банкноти, видял, че Сава се готви да плати, тутакси го изтласкваше с рамо, хвърляше на касиерките пари и викаше: „Не ми връщайте!“. С други думи, грузинец, богат щедър гост, източен търговец. Между другото живописта не му носеше почти нито копейка и той работеше за скапана заплата в Художествения фонд, разпространявайки из предприятията картини и бюстове на вождовете. Този Певзнер беше типичен грузинец, а и изглеждаше такъв с мустачките си, с голямата барета и демисезонното си палто реглан с колан. Учудваща е способността на евреите да придобиват чертите на народите, сред които живеят. Безпогрешно ще различите руския Певзнер от полския, а между грузинския и турския Певзнер няма нищо общо. Тъй или иначе, с натежали от бутилки джобове тройката напусна гастронома и бавно тръгна нагоре, към улица „Болшая Гнездниковска“. Равномерно, леко завихряйки се по ъглите, падаше мек сняг. В тълпата се мяркаха хора с елхи на рамо. Дядомразовците по витрините бяха в съседство с бащата на трудещите се от целия свят, който неизменно им напомняше за преходността на тази ежегодна идилия и за вечността на петилетката. Сандро разказа на Нина и Сава страшните тбилиски новини: „Тициан е арестуван и изчезна, Паоло се застреля… «Сините рога» са обявени за меншевишка подривна организация. Стьопа Калистратов е арестуван и осъден като троцкист. Май е получил десет години затвор и пет години лишаване от права. Според слуховете Отари просто е бил умъртвен в НКВД…“

Нина си свали ръкавицата и за секунда допря с длан бузата на Сандро. Слухове за страшните арести сред грузинската интелигенция отдавна бяха започнали да стигат до Москва. Сандро потвърди най-ужасните. Никакъв „хумор на осъдените на смърт“ нямаше да помогне — унищожава се животът не само на арестуваните, но и на останалите на свобода, миналото започваше да зее с огромни празни кубове, а най-страшното беше, че веднага се опитваха да прикрият празните обеми с плосък двуцветен фалшификат.