Василий Аксьонов - Поколение на зимата

Това постоянно усещане за сгъстяващи се облаци измъчи Борис Никитич. Чувстваше се в клопка. Ако беше сам, би отправил предизвикателство — щеше да се откаже от всички чинове и постове и да замине на село, в селска болница или дори в Средна Азия, в планински аул. Уви, не можеше да си го позволи: щеше да пострада не само той, а да си изпатят всички, които зависеха от него, любимото му семейство, а и натиканите в занданите нямаше да спечелят от това.

Един от пациентите му от Кремльовка 70 70 Така московчани са наричали Централната клинична болница. — Бел.пр. го бе посъветвал да напише прочувствено писмо до най-високо място и дори му даде да разбере, че ще следи как се движи то. Борис Никитич възприе съвета, залови се упорито със съставянето на текста, мъчи се, задрасква в търсене на по-убедителни, верноподанически, но същевременно достойни фрази, мислеше дори да привлече на помощ професионална литераторка, тоест поетесата Нина Градова, но неочаквано откри, че този пациент, неговият доброжелател, току-що е изчезнал, пропаднал е катастрофално под повърхността на живота и тя след него веднага се бе затворила.

Така всичко продължаваше в ужас и вцепенение, с предпазливи стъпки и приглушени фрази, когато веднъж в неговия клиничен кабинет зазвъня телефонът и женски глас като звънтящи фанфари от разтърсващ цялото същество ентусиазъм произнесе:

— Борис Никитич, скъпи професор Градов, обаждаме ви се от Краснопресненския районен комитет на партията! Току-що текстилните работници от Красная Пресня предложиха кандидатурата ви за депутат във Върховния съвет! Искаме да знаем съгласен ли сте да бъдете посочен за кандидат за най-висшия орган на властта в нашата страна, да представлявате в него чудесната ни медицинска наука?

— Извинете, но това ми звучи както някаква неуместна шега — измърмори Градов.

Гласът се разсмя ласкаво и радушно, направо в стила на филма „Волга, Волга“. Ама че разсеян професор, откъснал се от живота мъдрец. Не знае, че из цялата страна се провежда кампания за издигане на кандидати!

— Каква ти шега, скъпи професоре, сега идваме при вас — от районния комитет и от районния изпълнителен комитет, и тъкачки, и журналисти. Та това събитие е толкова радостно и уникално — тъкачките предлагат професора по медицина!

Градов хвърли слушалката, закрачи бясно из кабинета, едва не заръмжа. Страна на идиоти! Хвърлят децата в затвора, а бащата го избират във Върховния съвет! Да се спасява! Без да си дава сметка какво се случва, нахлузваше палтото си — в къщи, в къщи! Единственият му инстинкт все още работеше и го караше да бърза към родния покрив, но на вратата вече чукаше секретарят на партийния комитет, същинско нищожество, сбор от низки емоции, който през цялото време го беше гледал като настръхнал глиган, а сега се разплуваше като яйце в тиган.

— Борис Никитич, скъпи, каква чест за целия институт!

Денят премина в немислима, наистина абсурдна въртележка.

Притичаха „плахите газели“, а в очите им възторг и обожание: значи всичко е преминало, вече е в историята? Любопитстващите също напираха, в погледите им се четеше въпрос: значеше ли това, че щяха да освободят и синовете на Градов? Домъкнаха се и журналисти от „Московская правда“, „Медицинская газета“, „Известия“, нахлуха с моливчетата си. Как реагирахте на тази поразителна новина, другарю професор? Пъхнал се в креслото и не мърдайки от него, мърмореше в отговор: „Много съм поласкан, но едва ли съм достоен за такава чест…“ Всички възхитено се смееха: вижте какъв темерут, истински човек на науката!

Първата изненада премина, замисли се за неочакваното издигане, което без съмнение беше изкомандвано отгоре, от много високи върхове, и все повече го обхващаше мрачно чувство: нещата бяха забъркани с говна. Три пъти да помислиш, преди да поемеш този спасителен пояс. Вечерта Мери реагира съвсем еднозначно на новината:

— Нима ще отидеш при тези дебили, Бо?! Нима ще вземеш участие в комедията с изборите?! Ще дадеш името си на палачите?!

Нищо не отговори и се прибра в спалнята, като затръшваше по пътя си всички съществуващи врати. Навън го чакаше кола, за да го откара на събрание на възторжените текстилни работници. Напусна спалнята парадно облечен: тъмносин костюм, вратовръзка на райета, безупречен джентълмен, ако не бяха трите големи варварски ордена на гърдите му.

— Някои могат да си позволят гневни риторични възгласи, но аз не — каза той както винаги в момент на караници, като се обръщаше към бюста на Хипократ. — За разлика от някои безотговорни и лекомислени хора не мога да отхвърля този унизителен позор. Налага ми се мисля за тези, които са в беда, и за семействата, които може би бих могъл да спася с позора си. Налага ми се да мисля за института и за учениците си! — С умерена ярост вдигна юмрук, погледна къде е най-добре да удари и прасна масата за хранене, която яко затрепери, след това викна: — В края на краищата за болните, дявол да го вземе! — и излезе.