Айзък Азимов - Роботите и империята

— Може би в някоя стара уранова мина? Дори и не подозирам къде би могло да има такива. Трябва да разбереш нещо, Данил… Земята изпитва почти суеверно отвращение към всякакви ядрени устройства, особено към атомните. В популярните материали по енергетика не може да се намери почти нищо за атомния процес, а в техническите издания за експерти има само най-същественото. Дори аз самата знам много малко, макар наистина да съм администратор, а не научен работник.

— Има още нещо, мадам. Разпитахме евентуалния атентатор за местоположението на базата му, и то много настойчиво. Той беше програмиран да се дезактивира необратимо при подобна ситуация — тоест мозъчните му вериги окончателно да изключат. И това наистина стана. Накрая обаче, когато у него се бореха импулсът да отговори и импулсът да се дезактивира, той три пъти отвори уста, сякаш се опитваше да произнесе три срички, три думи, три фрази или някаква комбинация от трите. Втората сричка или дума, или просто звук, беше „миля“. Говори ли ви това нещо във връзка с атомното делене?

Квинтана бавно поклати глава.

— Не. Не бих казала. Такава дума определено не може да се намери в речника на стандартния галактически. Съжалявам, Данил. Много ми беше приятно да се видим пак, но ме чака цял куп служебна работа. Моля да ме извините.

— Казаха ми — продължи Данил, без да обръща внимание на думите й, — че „миля“ може да е някаква архаична дума, която означава древна мярка за дължина — вероятно повече от километър.

— Дори и да е така — отвърна Квинтана, — не виждам какво общо може да има със случая. Откъде един робот ще знае архаичните изрази и древните…

Внезапно тя млъкна. Лицето й пребледня като платно, очите й се разшириха.

— Нима е възможно? — промърмори тя.

— Какво, мадам? — попита Данил.

— Има едно място, което всички избягват — и хора, и роботи. Ако трябва да представя нещата в по-драматични краски, то е направо злокобно. Дотолкова, че хората почти са заличили в съзнанието си неговото съществуване. Дори не се отбелязва на картите. То е еманация на всичко, свързано с атомното делене. Попаднах на него случайно в един много стар филм за служебно ползване, още когато току-що бях постъпила на работа в министерството. Непрекъснато го споменаваха във връзка с някакъв „инцидент“, който завинаги настроил земляните против използването на атомната енергия. Мястото се нарича Три Майл @(миля англ…) Айланд.

— Значи то е напълно уединено място, което не крие никаква опасност от нежелани посещения. Място, което няма как да убегне на някой, който си направи труда да се порови из древните справочни материали по атомна енергия. Място, което веднага ще му привлече вниманието като идеална база за секретна дейност. Място, чието име се състои от три думи, втората от които е „миля“. Няма начин да не е мястото, което търсим, мадам… Можете ли да ни кажете как се стига дотам, както и да уредите по някакъв начин да излезем от Града и да отидем до Три Майл Айланд? Или поне възможно най-близо до него?

Квинтана се усмихна. Усмивката я подмладяваше.

— Предполагам, че нямате никакво време за губене, щом се занимавате с междузвезден шпионаж, нали?

— Да, мадам, точно така.

— Мисля, че в такъв случай в задълженията ми влиза едно посещение на Три Майл Айланд. Защо да не ви заведа с въздушна кола? Мога да управлявам.

— При вашата натовареност, мадам…

— Работата няма да ми избяга. Ще си стои тук и ще ме чака да се върна.

— Но нали ще трябва да излезете извън Града…

— Какво от това? Времената вече са други. Наистина, в дните на космолитското господство земляните изобщо не напускаха Градовете. Но вече почти двайсет десетилетия излизаме навън и заселваме Галактиката. Все още има някои по-необразовани хора, които държат на провинциалните си възгледи, но повечето започнаха доста да пътуват. Сякаш непрекъснато имаме усещането, че рано или късно може да се присъединим към някоя заселническа група. Лично аз нямам подобни намерения, но често летя с въздушната си кола. Преди пет години например отидох с нея до Чикаго и после се върнах обратно… Стойте тук. Аз ще уредя всичко.

И тя излезе като вихър.

— Не прилича на себе си, приятелю Жискар — промърмори Данил като я изпрати с поглед. — Да не си направил нещо?

— Съвсем малко. Когато влязохме, ми се стори, че външността ти привлича младата жена, която ни посрещна. Бях убеден, че на снощния банкет в съзнанието на мадам Квинтана е присъствал същият елемент, въпреки че стоях доста далеч от нея, а в стаята имаше прекалено много хора, за да съм сигурен в извода си. Щом обаче разговорът започна, привличането пролича съвсем ясно. Малко по малко го засилвах, така че всяко нейно следващо заявление за приключване на разговора звучеше все по-нерешително… Всъщност тя нито веднъж не се възпротиви сериозно, че продължаваш. Накрая предложи въздушната кола, защото според мен вече не можеше да си представи, че ще пропусне възможността да бъде с теб още малко.