Айзък Азимов - Роботите и империята

— Това може да усложни нещата за мен — каза замислено Данил.

— В името на една благородна цел — отбеляза Жискар. — Погледни през призмата на Нулевия закон.

Той изрече тези думи с вид, който подсказваше, че би се усмихнал — стига лицето му да бе способно на такова изражение.

Когато приземи въздушната кола на една подходяща за целта бетонна плоча, Квинтана облекчено въздъхна. Веднага се приближиха два робота, за да извършат задължителния преглед на колата и ако е необходимо, да я заредят.

Тя се наведе към Данил, за да погледне надясно.

— В тази посока е, няколко километра нагоре по течението на Съскюхана. Доста е горещо — след това с явна неохота се изправи и се усмихна на Данил. — Ето това е най-неприятното извън Града. Околната среда на открито е абсолютно неконтролируема. Как може да е толкова горещо? Не ти ли е топло, Данил?

— Имам вграден термостат, мадам, който е в пълна изправност.

— Прекрасно. Бих искала и аз да имам. В тази местност няма никакви пътища, Данил. Нито пък някой робот може да ни упъти, защото там никога не влизат роботи. А и не знам къде точно може да се намира онова, което търсим, защото местността е доста голяма. Може да я пребродим цялата от край до край, без да попаднем на базата, дори да сме я подминали с 500 метра.

— Не говорете в първо лице, мадам. Абсолютно е наложително да останете тук. Оттук нататък сигурно ще стане много опасно, но дори и да не е така, може просто да не издържите физически. Бихте ли останали тук да ни почакате? Би било от голямо значение за мен.

— Ще ви изчакам.

— Може да се забавим няколко часа.

— Тук има най-различни удобства, освен това наблизо се намира един малък град — Харисбърг.

— В такъв случай ние тръгваме, мадам.

Той с лекота скочи от земната кола, последван от Жискар. Двамата поеха на север. Беше почти пладне и металните части по тялото на Жискар искряха на яркото лятно слънце.

— Каквато и следа от умствена дейност да забележиш, тя задължително ще ни отведе до целта — заяви Данил. — На километри наоколо не би трябвало да има никой друг.

— Сигурен ли си, че ако ги открием, ще успеем да ги спрем, приятелю Данил?

— Не, приятелю Жискар, съвсем не съм сигурен. Но трябва да го направим.

Левюлър Мандамъс изсумтя и вдигна към Амадиро бледото си лице, на което играеше едва доловима усмивка.

— Изумително — възкликна той. — По-добре не би могло и да бъде.

Амадиро изтри с една хавлиена кърпа потта, която се стичаше по челото и бузите му.

— Какво означава това? — попита той.

— Че всички транслационни станции са в изправност.

— Значи мултиплицирането може да започне?

— Веднага щом изчисля необходимата концентрация на W-частиците.

— И колко ще отнеме това?

— Петнайсет минути. Най-много половин час.

С някакво нарастващо ожесточение Амадиро впи поглед в него.

— Готово — каза Мандамъс. — Изчислих го. 2,72 по моята условна скала. Това означава петнайсет десетилетия до максималното равновесно ниво, което ще се запази без съществени промени милиони години. При такова ниво на Земята в най-добрия случай ще могат да останат отделни групи, разпръснати по местата с относително слаба радиоактивност. От нас се иска само да изчакаме и след петнайсет десетилетия заселниците вече ще представляват неорганизирана маса, която ще можем да схрускаме като апетитен залък.

— Аз обаче няма да живея още петнайсет десетилетия — бавно рече Амадиро.

— Моите съболезнования, сър — отвърна сухо Мандамъс, — но става дума за Аврора и Външните светове. Ще се намерят други, които да продължат делото ви.

— Например вие?

— Обещахте ми директорското място на Института и както виждате, аз го заслужих. При такава политическа база имам основания да се надявам един ден да стана Председател и тогава ще наложа политика, която да осигури окончателното разпадане на вече обхванатите от пълна анархия Заселнически планети.

— Много самонадеяно от ваша страна. Ами ако включите потока от W-частици, а през следващите петнайсет десетилетия някой го спре?

— Това е невъзможно, сър. Веднъж включено, устройството замръзва в това положение с помощта на вграден атомен превключвател. След което процесът става необратим — каквото и да става тук. Може цялото това място да изчезне безследно, но земната кора въпреки всичко ще продължава бавно да тлее. Не изключвам възможността наново да се изгради същото устройство, стига някой землянин или заселник да успее да възпроизведе моя проект. Но дори и в такъв случай ще е възможно единствено да се увеличи степента на радиоактивност, а не да се намали. Вторият закон на термодинамиката ще се погрижи за това.