Едмондо Амичис - Сърце (Дневникът на един ученик)

Помисли днес за всички тия мъртви с чувството на признателност и ще бъдеш по-добър и по-сърдечен към всички, които те обичат и се трудят заради тебе, мили щастливи сине, който в деня на мъртвите нямаш още кого да оплакваш!

Разпуснаха ни само за два дни, а на мене ми се стори, че не съм виждал дълго време Гароне. Колкото повече го опознавам, толкова повече го обиквам. Същото става и при другите другари, като изключим нахалните, които не се разбират с него, защото той не ги оставя да вършат насилия. Винаги, когато някой голям вдигне ръка над някой малък, малкият вика: „Гароне!“ и големият престава да го бие.

Баща му е машинист по железниците. Гароне е започнал да ходи късно на училище, защото боледувал две години. Той е най-висок и най-силен в класа: вдига чин с една ръка. Винаги яде и е добър. Каквото и да му поискат: молив, гума, хартия, ножче, заема или дава всичко. Той не говори и не се смее в клас: винаги стои неподвижен на чина, който е твърде тесен за него и поради това гърбът му е извит и главата му сякаш е пъхната в раменете. Когато го погледна, той ми се усмихва с полузатворени очи, сякаш иска да ми каже:

— Е, Енрико, нали сме приятели?

Но той разсмива другите, когато го погледнат: нали е едър и пълен, палто, панталони, ръкави — всичко му е много късо и много тясно, шапката му е малка за нископодстриганата глава, обущата му пък са големи и вратовръзката му е винаги усукана като въже. Милият Гароне! Достатъчно е да го погледнеш веднъж в лицето, за да му спечелиш любовта. Всички по-малки ученици искат да бъдат близо до неговия чин. Той е добър ученик по смятане. Книгите си носи натрупани една върху друга и опасани с червен ремък. Той има един нож със седефена дръжка, който миналата година намерил на площада пред казармата; веднъж той си поряза единия пръст до кокала, но никой в училище не забеляза това, а в къщи не каза нищо, за да не изплаши родителите си.

Каквото и да му кажат на шега, не се сърди; но тежко и горко на ония, които му кажат: „Не е вярно!“, когато той твърди нещо. Тогава очите му пламват и той започва да удря чина с юмруци толкова силно, та ти се струва, че ще го разцепи. В събота даде едно петаче на един ученик от първи клас, който плачеше на улицата, защото му взели неговото, и не можел да си купи тетрадка. Сега от три дена работи върху едно писмо от осем страници, чиито краища са украсени с перо, за именния ден на майка си, която често идва да го взема от училище. Тя е висока и пълна като него и е симпатична. Учителят го гледа постоянно и винаги, когато минава край него, го потупва по шията като добро, спокойно биче. Аз се радвам, когато стисна голямата му ръка, която сякаш е ръка на мъж. Уверен съм, че той би рискувал живота си, за да спаси другаря си, че би дори умрял, за да го защити. Това се вижда толкова ясно в очите му! И макар че сякаш все гълчи с грубия си глас, чувствува се, че тоя глас излиза от едно благородно сърце.

Без съмнение никога Гароне не би казал оная дума, която вчера заранта Карло Нобис каза на Бети. Карло Нобис е горделив, защото баща му е богаташ. Той е висок, с черна брада и е много сериозен. Почти всеки ден идва да придружава сина си.

Вчера сутринта Нобис се препираше с Бети, един от най-малките, син на въглищар, и като не знаеше вече какво да му отвърне, защото не беше прав, той викна:

— Баща ти е дрипльо.

Бети цял се изчерви и не каза нищо, но очите му се напълниха със сълзи. Когато се върнал в къщи, той повторил тия думи пред баща си. И въглищарят, дребен и цял почернял, дойде след обяд в клас, хванал момчето си за ръка, да се оплаче на учителя. Докато той се оплакваше на учителя и всички ние мълчахме, бащата на Нобис, който сваляше палтото на сина си както винаги на прага на вратата, чу да произнасят името му, влезе в класа и поиска обяснение.

— Тоя работник — отговори учителят — е дошъл да се оплаче, че вашият син Карло казал на неговото момче: Баща ти е дрипльо.

Бащата на Нобис навъси чело и се поизчерви. След това запита сина си:

— Каза ли тия думи?

Синът, изправен сред стаята с наведена глава пред малкия Бети, не отговори.

Тогава баща му го хвана за ръка, бутна го толкова близо до Бети, че те почти се допряха, и му каза:

— Поискай извинение!

Въглищарят понечи да се намеси, като каза: „не! не!“, но бащата на Карло не му обърна внимание и повтори на сина си:

— Поискай му извинение! Повтори думите ми. Искам ти прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.