Едмондо Амичис - Сърце (Дневникът на един ученик)

В присъствието на учителката на брат си ти не прояви уважение към своята майка! Това нещо да не се случи никога вече, Енрико, никога вече! Твоята неучтива дума прониза сърцето ми като стоманено острие. Аз си спомних как преди години майка ти стоя цяла нощ над малкото ти легло и се вслушваше в дишането ти, като лееше кървави сълзи от мъка и скърцаше със зъби от ужас, че може да те изгуби; и аз се боях, че може да изгуби ума си. И при тоя спомен аз се отвратих от постъпката ти. Ти да обидиш майка си! Твоята майка, която би дала една година щастие, за да ти спести един час страдание, която би просила за тебе, която би пожертвувала своя живот, за да спаси твоя живот! Слушай, Енрико. Втълпи си в ума тая мисъл. Представи си, че в живота ти ще има много ужасни дни; но най-ужасен от всички ще бъде денят, в който ще загубиш майка си. Когато вече бъдеш мъж, силен, закален във всички борби, ти, Енрико, ще призоваваш хиляди пъти майка си, измъчван от огромното желание да чуеш отново за миг гласа й и да видиш отново разтворени обятията й, за да се хвърлиш в тях разплакан, като клето момче без закрила и без утеха. Как ще си припомняш тогава всяка горчивина, която си й причинил, и с какви угризения на съвестта ще изкупваш всичко, нещастнико! Не се надявай на спокойствие в живота си, ако си огорчавал майка си. Ти ще се разкайваш, ще й искаш прошка, ще почиташ паметта й, но безполезно; твоята съвест няма да ти даде спокойствие, нейният нежен и добър образ ще има винаги за тебе израза на скръб и укор, който ще измъчва душата ти. О, Енрико, внимавай: любовта към майката е едно от най-свещените човешки чувства; нещастен е оня, който я погази. Убиецът, който уважава майка си, има все още в сърцето си нещо честно и благородно; най-прославеният между хората, който е наскърбил и обидил майка си, не е нищо друго освен подло създание. Никога вече да не излиза от устата ти груба дума за оная, която ти е дала живота. И ако се изтървеш пак да й кажеш такава дума не от страх от баща си, а от любов към нея се хвърли в краката й, за да я помолиш с целувката на прошката да заличи от челото ти печата на непризнателността. Аз те обичам, сине мой, ти си най-скъпата надежда на живота ми, но аз бих желал да те видя по-скоро мъртъв, отколкото непризнателен към майка си. Хайде, за известно време не искам милувките ти — не бих могъл да ти отвърна с милувки от сърце.

Баща ми ми прости, но аз останах малко печален и майка ми ме изпрати с големия син на портиера да се поразходя на булеварда. Близо към средата на булеварда, като минавах край една кола, спряла пред един магазин, чух, че някой ме извика; обърнах се — Корети, училищният ми другар, с фланелката със шоколадов цвят и с шапката от котешка кожа. Той беше весел и цял в пот, с голям товар дърва на гръб. Един мъж, изправен в колата, му подаваше по един наръч дърва, а той ги внасяше в дюкяна на баща си, дето ги натрупваше набързо.

— Какво правиш, Корети? — попитах го аз.

— Не виждаш ли? — отвърна ми той, като простираше ръце да поеме товара, и добави: — Приповтарям си урока.

Аз се засмях. Но той говореше сериозно и като грабна наръча дърва, започна да си приповтаря, като подтичваше:

— Наричат се… да го вземат дяволите тоя глагол… те се менят по число… по число и лице…

И после, като стовари дървата и ги нареди, продължи:

— По време… по време, за което се отнася действието…

И като се връщаше към колата да вземе друг наръч дърва, добави:

— … според начина, по който действието е изразено.

Това беше урокът ни по граматика за следния ден.

— Какво да правя — каза ми той, — използувам времето. Баща ми отиде с чирака по работа. Майка ми е болна. Аз трябва да разтоварвам, И през това време си приповтарям урока по граматика. Днешният урок е труден. Не мога да го натъпча в главата си.

След това той се обърна към коларя:

— Баща ми каза, че ще бъде тук в седем часа и ще ви плати.

Колата потегли.

— Ела за малко в дюкяна — каза ми Корети.

Влязох. Дюкянът представляваше една голяма стая, пълна с купчини дърва и връзки подпалки, с една теглилка настрана.

— Днешният ден е ден на усилена работа, уверявам те — подзе Корети; — трябва да върша работата с прекъсвания. Тъкмо пишех предлозите, ето че дойдоха купувачи. Седнах отново да пиша, ето че дойде колата. Тая заран ходих два пъти на пазара на дърва на площад „Венеция“. Не усещам вече краката си и ръцете ми са подути. Щях да загазя, ако имахме да рисуваме!