Едмондо Амичис - Сърце (Дневникът на един ученик)

Въглищарят махна решително с ръка, сякаш за да каже: „Не искам!“, но богаташът не му обърна внимание и неговият син повтори бавно, с тънък глас, без да повдигне очи:

— Аз ти искам прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.

Тогава богаташът подаде ръка на въглищаря, който я стисна силно, и след това веднага тласна сина си в обятията на Карло Нобис.

— Моля ви се, поставете ги един до друг — каза богаташът на учителя.

Учителят сложи Бети на чина на Нобис. Когато те заеха местата си, бащата на Нобис се сбогува и си отиде.

Въглищарят постоя още малко умислен, като гледаше двете деца; след това се доближи до чина и изгледа внимателно Нобис с израз на любов и огорчение, сякаш искаше да му каже нещо, ала нищо не му каза; протегна ръката си, за да го помилва, ала не посмя и само докосна леко челото му с грубите си пръсти. След това тръгна към вратата и като се обърна да го види още веднъж, изчезна.

— Запомнете добре това, което видяхте, момчета — каза учителят, — това е най-хубавият урок през годината.

Синът на въглищаря е бил ученик на учителката Делкати, която днес дойде да види брат ми, който се бе поразболял. Тя ни разсмя, като ни разказа как майката на Бети преди две години й занесла в къщи една престилка въглища, за да й благодари, задето дала медал на сина й. Бедната жена упорствувала, не искала да отнесе обратно въглищата в къщи и почти заплакала, когато трябвало да се върне с пълна престилка. Друга добра жена пък, каза ни тя, й занесла доста тежка китка цветя, в която имало вързопче пари. Ние се забавлявахме много, като я слушахме, и брат ми глътна лекарството, което преди не искаше да вземе.

Колко търпение трябва да имат учителките с тия деца от първи клас, които не могат да произнасят още „р“ и „с“! Едно кашля, на друго му тече кръв от носа, трето си е загубило обувките под чина, четвърто реве, понеже се е уболо с перото, пето плаче, понеже си е купило тетрадка номер втори вместо номер първи. Петдесет такива деца в един клас, които не знаят нищо и които учителката трябва да научи да пишат. Те носят в джобовете си парченца сладко коренче, копчета, запушалки от шишета, стрита тухла и какви ли не дреболии… Учителката понякога е принудена да ги претърсва, но те крият предметите дори в обувките си. И не внимават: като влезе през прозореца някоя голяма муха, целият клас се обръща с главата надолу. Лете донасят в училище треви и бръмбари, които летят в кръг или пък падат в мастилниците и след това оставят следи от мастило по тетрадките. Учителката трябва да играе ролята на майка, да им помага да се облекат, да им превързва пръстите, когато се убодат, да вдига от пода шапките, които падат, да внимава да не си разменят палтата, защото иначе хленчат и кряскат. Клетите учителки! Отгоре на това майките идват да се оплакват:

— Как така, госпожице, моето дете си е изгубило перото?

— Как така моето дете не е научило нищо?

— Защо не споменахте моето дете, което знае толкова много?

— Защо не накарате да извадят от чина гвоздея, който е съдрал панталоните на моя Пиеро?

Понякога учителката на брат ми се ядосва с децата и когато кипне много, тя си захапва някой пръст, за да не се изтърве да набие някое дете. Тя изгубва търпение, но после се разкайва и започва да милва детето, на което се е скарала. Понякога изгонва от училище някой немирник, но после й минава и се сърди на родителите му, които са го наказали с глад.

Учителката Делкати е млада и висока, облечена е добре. Черноока и неспокойна, подвижна като пружина, тя се трогва от най-дребни неща и тогава говори с голяма нежност.

— Поне обичат ли ви децата? — запита я майка ми.

— Много от тях да — отвърна тя, — но по-късно, като свърши учебната година, голяма част от тях вече не ни поглеждат. Когато постъпят при учителите, те почти се срамуват, че са учили при нас, учителките! След двегодишни грижи, след като си обичала толкова много едно дете, мъчно ти е да се разделиш с него, но си казваш: „О, в това дете съм уверена, то ще ме обича“… Но мине ваканцията, върнем се отново в училище и когато се затичам срещу него и му извикам; „О, дете, дете мое!“, то си извръща главата настрана.

Учителката млъкна за миг.

— Но ти няма да правиш така, нали, мъничкият ми? — каза тя с овлажнели очи, като целуна брат ми. — Ти няма да обръщаш главата си настрана и няма да се откажеш от клетата си приятелка, нали?