Исабел Алиенде - Паула

Танците на Аурелия, епилептичната поетеса от твоята стая, с нейните проскубани яки, увити подобно на змия около врата й, и роклите й на точки, ми напомнят за въпросните дебели балерини и за едно лично приключение. Пременена в оперетен костюм, Аурелия се поклаща с много повече грациозност, отколкото аз на младини. Един ден във вестника излезе обява, в която се търсеха млади, стройни и красиви момичета за работа в долнопробен театър. Главната редакторка на списанието ми нареди да спечеля длъжността, да се вмъкна зад кулисите и да напиша репортаж за живота на тези клети жени, както ги определи с феминистка строгост. Аз далеч не отговарях на условията от обявата, но се касаеше за репортаж, който никой друг не искаше да напише. Не се осмелих да отида сама и помолих една близка приятелка да ме придружи. Облякохме се в крещящи дрехи, каквито предположихме, че носят танцьорките от улицата, и поставихме брошка с фалшиви диаманти на главата на кучето ми, помияр със зъл нрав, когото кръстихме Фифи за случая. Истинското му име беше Дракула. Щом ни видя накипрени по този начин, Майкъл прецени, че не можем да излезем без закрила и тъй като нямаше на кого да оставим децата, тръгнахме всички заедно. Театърът беше в самия център на града, нямаше как да се паркира до него и трябваше да извървим няколко пресечки пеш. Отпред крачехме приятелката ми и аз с Дракула в ръце, а отзад — Майкъл, истински ариергард, повел по едно дете във всяка ръка. Пътят ни приличаше на корида — мъжете разгорещено ни подвикваха и насърчаваха с оле, и това ни изпълни с увереност. Дълга опашка за билети се виеше пред театъра — естествено само мъже, и то повечето възрастни, някои в свободен ден; имаше и един клас шумни юноши в ученически униформи, които онемяха, щом ни видяха. Портиерът, рухнал колкото и цялото това място, ни поведе по стара стълба към втория етаж. Като във филм, очаквахме да се озовем срещу някой набит главатар с рубинен пръстен и с пура в уста, ала в огромно, потопено в полумрак таванско помещение ни посрещна госпожа с вид на провинциална лелка, загърната в кафеникаво палто, с вълнена шапка и ръкавици с изрязани пръсти. Шиеше рокля с пайети на светлината на лампа, в краката й гореше мангал с въглища, който единствен отопляваше обширното пространство, а на друг стол си почиваше охранена котка, която при вида на Дракула се наежи като бодливец. В един край се виждаше тройно огледало с размери на човешки ръст и очукана рамка, а от тавана висяха в големи найлонови чували костюмите за спектакъла — неуместни за това зловещо място птици с фосфоресцентни криле.

— Идваме за обявата — каза приятелката ми с престорен акцент като на обитаваща квартала около пристанището.

Женицата ни изгледа недоверчиво от глава до пети: нещо не се вписвахме в представите й. Попита ни дали имаме опит в занаята и приятелката ми се впусна в автобиографичен разказ — казвала се Гладис, денем работела като фризьорка, а вечер — като нощна певица, имала хубав глас, ала не можела да танцува, но била готова да се научи, сигурно не било толкова трудно. Преди да съм обелила дума, ме посочи с пръст и добави, че другарката й се казва Саломе и е звезда в жанра, с дълга кариера в Бразилия, където жънела невероятен успех със своето шоу, в което излизала гола на сцената. Според версията й Фифи, дресираното куче, носело дрехите ми в уста и някакъв едър мулат ме обличал. Цветнокожият артист сега не бил с нас, защото се намирал в болница, където наскоро го оперирали от апандисит, добави. Когато приятелката ми завърши пледоарията си, жената беше престанала да шие и ни гледаше със зяпнала уста.

— Съблечете се — нареди ни тя. Струва ми се, че подозираше нещо.

Лишена от свян като всички слаби хора, приятелката ми си махна дрехите, обу златисти обувки на високи токчета и мина пред госпожата с палто с цвят на горски мъх. Беше леденостудено на онзи таван.

— Добре, нямате гърди, ала тук подпълваме всичко. — Сега е ред на Саломе — ме посочи жената с настойчив показалец.

Не бях предвидила тази подробност, ала не се осмелих да проявя неподчинение. Съблякох се, треперейки от студ, зъбите ми тракаха и аз с ужас открих, че нося вълнени гащи, плетени от баба Хилда. Като не изпусках кучето, което ръмжеше срещу котката, се покатерих на златистите обувки, които бяха прекалено големи за мен, и закрачих, провлачвайки крака като ранено пате. Внезапно очите ми попаднаха на огледалото и се видях в този вид в тройно изображение и от всички възможни ъгли. Още не мога да се съвзема от ужасното унижение.