Исабел Алиенде - Паула

Междувременно мама, изтощена от напрежението и работата в посолството, беше постъпила в клиника в Румъния, където прочутата доктор Аслан вършеше чудеса с гериатрични таблетки. Прекара един месец в монашеска килия, лекувайки се от действителни и въображаеми болести и възкресявайки в паметта си стари рани от миналото. Съседната стая била заета от очарователен венецуелец, когото нейните ридания дълбоко развълнували, и един ден той събрал смелост и потропал на вратата. „Какво ти е, сестро? Няма нещо, което да не може да бъде излекувано с малко музика и глътка ром“, казал, като се представил. През следващите седмици двамата се настанявали на шезлонгите за почивка под облачното небе на Букурещ, облечени в болнични халати и нахлузили чехли на стари оплаквачки, и разказвали живота си без свян, тъй като смятали, че повече няма да се срещнат. Майка ми споделила миналото си, а в отплата той й разкрил своите тайни; тя му показала мои писма, а той — снимките на жена си и дъщерите си — единствената истинска страст в живота му. В края на лечението се срещнали на вратата на болницата, за да се сбогуват: майка ми — в елегантния си пътен костюм със зелени, пречистени от плача очи и подмладена от чудодейния талант на доктор Аслан, а господинът от Венецуела — също с костюм за път и с широка усмивка, разкриваща безупречни зъби, — и не се познали. Развълнуван, той се опитал да целуне ръка на приятелката, която изслушала изповедите му, ала преди да довърши жеста си, тя го прегърнала. „Никога няма да те забравя“, му казала. „Ако някога ти потрябвам, на твое разположение съм“, отвърнал той. Казвал се Валентин Ернандес, бил могъщ политик в страната си и изигра основна роля в бъдещето на нашето семейство няколко години по-късно, когато вихрите на насилието ни разпиляха в различни краища на света.

Репортажите в списанието и телевизионните предавания ми донесоха известност: хората на улицата или ме поздравяваха, или обиждаха и аз накрая започнах да се възприемам като знаменитост. През зимата на 1973 година Пабло Неруда ме покани да го посетя на Исла Негра. Поетът беше болен, изостави поста си в посолството в Париж и се завърна в Чили, в дома си край морето, където диктуваше мемоарите си и пишеше последните си стихове, вперил поглед в морето. Много се готвих за тази среща: купих нов магнетофон, изготвих списък с въпроси, препрочетох някои от творбите му и няколко негови биографии, накарах да прегледат двигателя на стария ми ситроен, за да не ми погоди номер в тази важна мисия. Вятърът свиреше между боровете и евкалиптите, морето беше сиво и ръмеше в селото със затворени къщи и пусти улици. Поетът живееше в лабиринт от дърво и камък — претенциозно творение, образувано от добавяни впоследствие конструкции и кръпки. На двора имаше корабна камбана, скулптури, дървеса, извадени от претърпели корабокрушение съдове, а от скалистия, вдаден в морето бряг се виждаше плажът, където неуморно се разбиваше Тихият океан. Погледът се губеше в безбрежните пространства на тъмната вода на фона на оловно небе. Пейзажът, като от чиста стомана с насложени една до друга сиви окраски, трептеше. Наметнат с пончо и каскет на едрата му глава, подобна на онези, които красят някои водосточни тръби, Пабло Неруда ме посрещна без формалности и ми каза, че намира за забавни хумористичните ми статии, че някога ги фотокопирал и ги пращал на приятели. Беше отпаднал, но намери сили да ме преведе през лъкатушещите пътеки на своята пещера, претъпкана със скромни съкровища; показа ми сбирките си от раковини, бутилки, кукли и картини. Беше неуморен купувач на предмети: „Обичам всякакви неща, не само величествените, а и най-незабележимите — напръстник, шпори, чинии, саксии…“ Храната също му доставяше удоволствие. За обяд ни сервираха морска змиорка на фурна — бяла риба със стегнато месо, царица на чилийските морета, съпроводена с бяло сухо и добре изстудено вино. Разказа ми за спомените, които искаше да напише, преди смъртта да ги отнесе; говори за моите хумористични статии и ми подсказа да ги издам в книга; обясни ми как на различни места по света е откривал изображенията талисмани по палубите на кораби — внушителни дърворезбовани фигури с лица и гърди на сирени, които красели древните плавателни съдове. „Тези прекрасни девойки са родени, за да живеят сред вълните, ми каза, чувстват се нещастни на твърда земя, затова ги откупвам и ги нареждам обърнати към морето.“ Подробно обсъди политическата обстановка, която го изпълваше с безпокойство, и гласът му се прекърши, когато заговори за своята страна, разделена между две непримирими крайности. Десните издания публикуваха редакционни статии с по шест колони: „Чилийци, трупайте омраза!“ и насъскваха военните да вземат властта, а Алиенде приканваха да си подаде оставка или да се самоубие по примера на президента Балмаседа 17 17 Хосе Мануел Балмаседа Фернандес (1840–1891) президент на Чили от 1886 г. до 1891 г., смятан за една от най-противоречивите фигури в историята на страната. Според някои автори той е прозорлив държавник, въплътил обществените и икономически преобразувания от края на XIX век и дал тласък на промишленото развитие; за други той е тиранин, диктатор, прехвърлил институционалните си права и предизвикал Гражданската война през 1891 г. Силната му личност, отговорността, с която изпълнява обществената си мисия и обстоятелствата около живота и смъртта му — той се самоубива, — го превръщат в митичен герой на националната чилийска историческа сцена. — Б.пр. през миналия век, за да се избегне гражданската война.