Исабел Алиенде - Паула

— Би трябвало да са по-внимателни в исканията си, все пак може и да ги осъществят — въздъхна поетът.

— В Чили никога няма да стане преврат, дон Пабло. Нашите въоръжени сили зачитат демокрацията — понечих да го успокоя с изтъркани клишета.

Следобеда заваля, стаята се изпълни със сенки и една внушителна женска фигура талисман оживя, отдели се от дървената част, за която беше закрепена, и ни поздрави, поклащайки голата си гръд. Осъзнах, че поетът е изморен, виното ме беше замаяло и трябваше да побързам.

— Ако не възразявате, да направим интервюто… — подметнах.

— Какво интервю?

— Ами… аз дойдох за това, нали?

— Аз и интервю? Никога не бих допуснал да ме подложите на такова изпитание! — разсмя се той. — Вие сигурно сте най-лошият журналист в тази страна, дъще. Не умеете да сте обективна, поставяте се в центъра на всичко и подозирам, че често послъгвате, а когато не разполагате с новина, си я измисляте. Защо по-добре не започнете да пишете романи? В литературата тези пороци се превръщат в добродетели.

Докато ти разказвам това, Аурелия се готви да рецитира стихотворение, написано специално за теб, Паула. Помолих я да не го прави, защото стихотворенията й ме обезкуражават, но тя настоява. Не вярва на лекарите, смята, че няма да се възстановиш.

— Нима мислиш, че всички са се наговорили да ме лъжат, Аурелия?

— Ама и вие, колко сте доверчива! Не виждате ли, че един другиго се защитават? Никога няма да признаят, че са изпуснали дъщеря ви, те са негодници с власт над живота и смъртта. Казвам ви, животът ми мина от болница в болница. Ако знаете какви неща съм видяла…

Странната й поема е за птица с вкаменени криле. В нея се казва, че вече си мъртва, че искаш да си тръгнеш, ала не можеш да го сториш, защото аз те задържам, тегна като котва в нозете ти.

— Не страдайте толкова много за нея, Исабел. Не проумявате ли, че всъщност се борите със самата нея? Паула вече не е тук, погледнете очите й, като черна вода са. Щом майка си вече не познава, значи си е отишла, приемете го веднъж завинаги.

— Замълчете, Аурелия…

— Оставете я да говори, лудите не лъжат — въздъхва мъжът на Елвира.

Какво има отвъд живота? Дали е само безмълвна нощ и самота? Какво остава, когато изчезнат желанията, спомените и надеждата? Какво има в смъртта? Ако можех да остана неподвижна, без слово и мисъл, без да моля, да плача, да си спомням и да се надявам, ако можех да се потопя в пълна тишина, може би тогава бих могла да те чуя, дъще.

В началото на 1973 година Чили приличаше на държава в състояние на война: омразата, спотайвана ден след ден, се изливаше в стачки, саботажи и терористични актове, в които взаимно се обвиняваха десни и леви екстремисти. Групи от Народното единство завладяваха частни парцели, в които определяха квартали, фабрики за национализация и банки, където да се намесят, създавайки атмосфера на такава несигурност, че на опозицията й трябваше съвсем малко, за да всее паника. Враговете на Алиенде усъвършенстваха методите си, превръщайки ги в цяла наука, и задълбочаваха икономическите проблеми: пускаха страховити слухове и подстрекаваха хората да теглят парите си от банките; опожаряваха реколтата и избиваха добитъка; изтегляха от пазара основни стоки, като се започне от гумите за камиони и се стигне до дребни детайли за последни модели електронни уреди. Без игли и памук, болниците се парализираха, липсваха резервни части за много машини, фабриките не можеха да работят. Достатъчно беше да се извади от строя една част и цяла индустрия замираше, хиляди работници се озоваваха на улицата. В отговор на всичко това работниците се организираха в комитети, прогонваха началниците, вземаха ръководството в свои ръце, разпъваха палатки на портала и денонощно бдяха да не би господарите да разрушат собствените си предприятия. Банкови и държавни чиновници също стояха на стража, за да не позволят техни колеги от противникови групировки да разбъркат книжата в архивите, да унищожат документи и да поставят бомби в тоалетните. Губеха се скъпоценни часове в безкрайни събрания, на които уж се достигаше до колективни решения, но всъщност всеки упорстваше да вземе думата само и само да изложи собственото си мнение по незначителни въпроси и рядко се постигаше съгласие; неща, които обикновено началникът решаваше за пет минути, отнемаха цяла седмица във византийски преговори и демократични работнически гласувания. В по-голям мащаб същото се случваше и в правителството — партиите от Народното единство си поделяха властта по квоти и решенията преминаваха през толкова много филтри, че когато най-сетне нещо бъдеше прието, то вече нямаше нищо общо с първоначалния проект. Алиенде нямаше мнозинство в Конгреса и проектите му се разбиваха в твърдата стена на опозицията. Хаосът нарасна, хората живееха ден за ден и в насилие, тежката машина на родината буксуваше. Нощем Сантяго приличаше на град, опустошен от бедствие, улиците бяха тъмни и почти пусти, защото малцина се осмеляваха да вървят пеш; общественият транспорт работеше само частично заради стачките, бензинът се разпределяше с купони. В центъра горяха огньовете на другарите, както наричаха привържениците на правителството, които нощем надзираваха сгради и улици. Бригади от млади комунисти рисуваха по стените поучителни сцени, а групи от крайната десница се движеха в автомобили с тъмни стъкла и стреляха наслуки. В провинцията, където аграрната реформа беше в ход, бившите собственици крояха реваншистки планове и се снабдяваха с оръжие, което влизаше контрабанда в страната през дългата граница на Андите. Хиляди глави добитък бяха отведени в Аржентина през южните проходи, а други бяха избити, за да не стигнат до пазара и да не бъдат разпределени между населението. Понякога реките се обагряха в кръв и течението влачеше трупове на млекодайни крави и на свине за угояване. Селяните, които от поколения се бяха подчинявали на заповеди, се обединиха, за да работят, ала им липсваха инициатива, познания и кредити. Не знаеха как да използват свободата и мнозина тайно си мечтаеха господарите да се върнат — тези властни и често омразни бащи, които поне даваха ясни нареждания и при необходимост ги защитаваха от капризите на природата, от напастите по посевите и от болестите по животните, имаха приятели и винаги набавяха необходимото, докато те самите не смееха да прекрачат прага на банките и не смогваха да разчетат ситните букви по книжата, които им подаваха за подпис. Още по-малко разбираха, дявол да го вземе, мрънканията на консултантите, изпратени от правителството, които говореха на объркан език и с трудни думи — гражданя с чисти нокти, дето не бяха подхващали рало и никогаж не бяха измъквали запънало се накриво теле от утробата на майка му. Не заделиха семе за нова сеитба, изядоха разплодните бикове и пропуснаха най-ценните летни месеци в бистрене на политика, докато презрелият плод сам капеше от дърветата, а зеленчуците изгаряха без вода край вадите. Накрая шофьорите на камиони обявиха стачка и се преустанови превозването на товари в страната — някои градове останаха без храна, докато в други зарзавати и морски продукти гниеха. Салвадор Алиенде остана без глас от разобличаване на саботажите, ала никой не му обръщаше внимание, а той не разполагаше с достатъчно хора и власт, за да тръгне срещу врага със сила. Обвини американците, че финансират стачката — всеки шофьор получаваше петдесет долара, за да не работи, и затова нямаше надежда конфликтът да бъде решен, а когато армията бе изпратена да въдвори ред, се установи, че липсват части от двигателите и тежко заседналите военни машини не можеха да помръднат; освен това земята беше осеяна с извити пирони, които правеха на решето гумите на военните камиони. Телевизията показа заснета от хеликоптер тази купчина старо желязо, която ръждясваше по асфалта на шосетата. Снабдяването се превърна в кошмар, ала никой не гладуваше, защото този, който можеше да си позволи, плащаше на черния пазар, а бедните се организираха по квартали и се сдобиваха с най-необходимото. Правителството призоваваше за търпение, а Министерството на земеделието разпространяваше просветителски брошури, в които обясняваше на населението как да отглежда зеленчуци по балконите и в коритата за пране. От страх да не останем без храна, започнах да трупам провизии, до които се докопвах с хитростта на контрабандист. Преди време се бях подигравала на свекърва си с думите, че щом няма пилета, ще се храним с макарони, и че останем ли без захар — още по-добре, тъкмо ще отслабнем, но в крайна сметка запратих всичките си скрупули по дяволите. Преди с часове се редях по опашки, за да купя един килограм пихтия със съмнителен произход, сега прекупвачите идваха и носеха у дома най-хубави меса, естествено на цена, десетократно по-висока от официалната. Това решение не изтрая дълго, защото се изискваше доста цинизъм, за да тъпча главите на децата си с проповеди за социалистическия морал и в същото време да им сервирам черноборсаджийски пържоли за вечеря.