Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Не ми харесват фотографите, може да се забъркаме в каша. А що се отнася до писателката, нека ти кажа, че дъртата ми изглежда много коварна — рече капитанът.

— Антропологът, писателката и фотографите са необходими за нашия план. Ще си тръгнат оттук разказвайки точно историята, която ни устройва — това ще отклони всяко подозрение към нас. Така Конгресът няма да изпрати комисия, която да разследва фактите, както стана по-рано. Този път ще има група от Интернешънъл Джеографик за свидетел — отвърна Кариас.

— Не разбирам защо правителството закриля тази шепа диваци. Заемат хиляди квадратни километри, които би трябвало да се разпределят между заселниците, така прогресът ще дойде в този ад — коментира капитанът.

— Всяко нещо с времето си, Ариосто. Тук има изумруди и диаманти. Преди да дойдат заселниците, за да режат дървета и да отглеждат крави, ти и аз ще сме богати. Все още не искам авантюристи по тези краища.

— Няма и да има дотогава. Войската затова е тук, приятелю Кариас, за да се спазва законът. Не трябваше ли случайно да охраняваме индианците? — каза капитан Ариосто и двамата се разсмяха.

— Всичко съм планирал, едно мое доверено лице ще тръгне с експедицията.

— Кой?

— Засега предпочитам да не разкривам името му. Звярът е поводът, за да могат глупакът Льоблан и журналистите да отидат точно там, където искаме, и да отразят новината. Те неизбежно ще осъществят контакт с индианците. Не могат да проникнат в триъгълника на Горно Ориноко, за да търсят Звяра, без да се натъкнат на индианците — подчерта предприемачът.

— Твоят план ми се вижда много сложен. Разполагам с много дискретни хора, можем да свършим работата, без никой да узнае — увери го капитан Ариосто, вдигайки чашата към устните си.

— Не, човече! Не ти ли обясних, че трябва да имаме търпение — възрази Кариас.

— Обясни ми отново плана — настоя Ариосто.

— Не се притеснявай, с плана се заемам аз. За по-малко от три месеца ще сме освободили зоната.

В този миг Алекс усети нещо върху крака си и нададе сподавен вик: една змия се плъзгаше по голата му кожа. Надя сложи пръст на устните си, давайки му знак да не мърда. Кариас и Ариосто се изправиха стреснати и едновременно извадиха оръжията си. Капитанът запали фенера си и огледа околността. Снопът светлина премина на няколко сантиметра от мястото, където се криеха децата. Ужасът на Алекс беше толкова голям, че на драго сърце би се изправил пред пистолетите, стига да можеше да избяга от змията, която сега се увиваше около глезена му, но пръстите на Надя го дърпаха за ръката и той разбра, че не можеше да изложи на опасност и нейния живот.

— Кой е там? — прошепна капитанът, без да повишава глас, за да не привлече вниманието на онези, които спяха в хотела.

— Да тръгваме, Ариосто — заповяда Кариас.

Военният отново обходи мястото с фенера си, после двамата отстъпиха до стълбата, която водеше към улицата, все така с оръжията в ръце. Минаха една или две минути, преди децата да усетят, че вече могат да помръднат, без да привлекат вниманието им. В това време змията обгръщаше прасеца на Алекс, главата й беше на височината на коляното му и от тялото на момчето течеше обилна пот. Надя свали фланелката си, уви я около дясната си ръка и много внимателно хвана змията близо до главата. Алекс усети веднага, че влечугото стегна примката си, размахвайки яростно опашка, но момичето го стискаше здраво и после го отдели внимателно от крака на новия си приятел, като задържа змията да виси от дланта й. Раздвижи ръката си като вентилатор, набирайки скорост, и после запрати змията над перилата на терасата към тъмнината. След това най-спокойно облече блузата си.

— Отровна ли беше? — попита треперещото момче, щом гласът му се възвърна.

— Да, мисля, че беше суруку, но не много голяма. Имаше малка уста и не би могла да си отвори достатъчно челюстта, можеше да ти ухапе пръста, но не крака — отвърна Надя. След това се зае да му преведе разговора на Кариас и Ариосто.

— Какъв е планът на тези злодеи? Какво можем да направим? — попита Надя.

— Не знам. Единственото, което ми хрумва, е да разкажа всичко на баба ми, но не зная дали ще ми повярва; твърди, че съм параноик, че виждам врагове и опасности отвсякъде — отвърна момчето.

— Засега можем само да се надяваме и да бдим, Алекс… — предложи тя.

Децата се върнаха в хамаците си. Алекс заспа веднага, изтощен, и се събуди на разсъмване от оглушителния крясък на маймуните. Гладът му беше толкова неутолим, че би изял с охота две от бащините си палачинки, но нямаше нищо, което да пъхне в устата си, и трябваше да почака два часа, докато другарите му по пътуване се приготвят за закуска. Предложиха му черно кафе, хладка бира и студените остатъци от тапира от предишната нощ. Отказа всичко отвратен. Никога не беше виждал тапир, но си представяше, че ще е нещо като голям плъх; няколко дни по-късно щеше да остане изненадан, като разбра, че става дума за повече от стокилограмово животно, подобно на свиня, чието месо беше много ценено. Протегна ръка към един банан, ала той се оказа горчив, и го остави с изтръпнал език, после научи, че този сорт банани били за готвене. Надя, която беше излязла рано, за да се изкъпе в реката с другите момичета, се върна със свежо цвете, закичено на едното ухо и същото зелено перо на другото, като носеше Бороба, прегърнала врата й, и половин ананас в ръката. Алекс беше чел, че единственият безопасен плод в тропическите ширини е този, който сам си обелиш, но реши, че рискът да пипне тифус е за предпочитане пред недояждането. Погълна ананаса, който тя му подаде, с благодарност.