Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Изглежда познаваш много добре този район, Сантос. Откога живееш тук? — попита Мауро Кариас водача.

— Открай време. Не бих могъл да живея на друго място — отвърна той.

— Казаха ми, че жена ти се е разболяла тук. Много съжалявам… Не се учудвам, твърде малко чужденци оцеляват в тази изолация и при този климат. А това момиче не ходи ли на училище? — и Кариас протегна ръка, за да докосне Надя, но Бороба му показа зъбите си.

— Няма за какво да ходя на училище. Знам да чета и да пиша — каза Надя надуто.

— Наистина нямаш нужда от нищо повече, хубавице — усмихна се Кариас.

— Надя познава също така природата, говори английски, испански, португалски и няколко индиански езика — добави бащата.

— Какво е това, което носиш на врата си, хубавице? — попита Кариас със своята мила интонация.

— Името ми е Надя — каза тя.

— Покажи ми огърлицата си, Надя — усмихна се предприемачът, блестейки с прекрасните си зъби.

— Чудодейна е, не мога да я сваля.

— Искаш ли да ми я продадеш? Купувам я — пошегува се Мауро Кариас.

— Не! — извика тя, отдръпвайки се.

Сесар Сантос се намеси, за да се извини за сприхавостта на дъщеря си. Беше изненадан, че този толкова важен човек си губи времето, закачайки се с едно дете. Преди никой не се заглеждаше в Надя, но през последните месеци дъщеря му беше започнала да привлича вниманието и това никак не му харесваше. Мауро Кариас каза, че след като момичето е живяло винаги около Амазонка, не е подготвено за обществото. Какво бъдеще я очаква? Изглеждала напълно зряла и с едно добро образование можела да стигне далеч, добави. Предложи да я вземе в града, където можел да я прати на училище и да я превърне в една госпожица, както се полага.

— Не мога да се отделям от дъщеря си, но във всеки случай съм ви благодарен — отвърна Сантос.

— Помисли за това, човече. Аз бих могъл да стана нещо като неин кръстник… — добави предприемачът.

— Освен това мога да говоря с животните — прекъсна го Надя.

Всеобщ смях посрещна думите на Надя. Единствените, които не се разсмяха, бяха баща й, Алекс и Кейт Колд.

— Ако можеш да говориш с животните, може би ще ми послужиш като преводач с един от моите питомци. Елате с мен — покани ги предприемачът любезно.

Последваха Мауро Кариас до един вътрешен двор, образуван от разположени в кръг каравани, в центъра на който имаше импровизирана клетка, направена от пръчки и оградена с телена мрежа и стълбове като курник. Вътре обикаляше голяма котка с дивото изражение на уловен звяр. Беше черен ягуар — един от най-красивите екземпляри, които бяха виждани по тези места, с лъскава козина и хипнотични очи с цвят на топаз. Бороба нададе остър писък, скочи от рамото на Надя и избяга с голяма скорост, следвана от момичето, което напразно я викаше. Алекс се изненада, тъй като не беше виждал дотогава маймунката да се отделя доброволно от стопанката си. Фотографите веднага насочиха обективите си към звяра, Кейт Колд също извади от чантата си своя малък автоматичен фотоапарат. Професор Льоблан се държеше на предпазливо разстояние.

— Черните ягуари са най-страховитите животни на Южна Америка. От нищо не се страхуват, смели са — каза Кариас.

— Щом толкова му се възхищавате, защо не го пуснете на свобода? Тази нещастна котка по-скоро ще умре, отколкото да живее като затворник — подчерта Сесар Сантос.

— Да го пусна?! В никакъв случай, човече! Имам малък зоопарк в къщата ми в Рио де Жанейро. Чакам да пристигне подходяща клетка, за да го изпратя там.

Алекс се беше приближил като в транс, запленен от вида на огромната котка. Баба му изкрещя някакво предупреждение, което той не чу, и продължи напред, докато не хвана с двете си ръце телената мрежа, която го отделяше от животното. Ягуарът спря, изръмжа страховито и след това впери жълтия си поглед в Алекс; беше неподвижен, с напрегнати мускули и пулсираща кожа с цвят на черен кехлибар. Момчето свали очилата си, които носеше от седемгодишен, и ги пусна на земята. Бяха толкова близо един до друг, че можеше да различи всяко златисто петънце по ирисите на котката, след което между очите на двамата започна мълчалив диалог. Всичко изчезна: озова се сам пред животното в една просторна златна равнина, заобиколена от високи черни кули, под бяло небе, където като медузи плуваха шест прозрачни луни. Видя, че котката разтвори устата си, в която блестяха големите й бисерни зъби, и с човешки глас, излизащ сякаш от дъното на пещера, произнесе името му: Александър. И той отговори със собствения си глас, който обаче също звучеше като от дън земя: Ягуар. Животното и момчето повториха три пъти тези думи: „Александър, Ягуар, Александър, Ягуар, Александър, Ягуар“, и тогава пясъкът на равнината зафосфоресцира, небето стана черно и шестте луни започнаха да се въртят около орбитите си и да се местят като бавни комети.